Подаръкът, който не беше приет: Историята на една баба и нейната плетена шал

— Мария, пак ли ще плетеш до късно? — гласът на дъщеря ми Елена прозвуча от кухнята, докато аз броях бримките на шала, който бях започнала преди седмица.

— Остави ме, Ели, това е за Цвети — казах тихо, без да вдигам очи. — Искам да ѝ подаря нещо специално за рождения ден.

Елена въздъхна. — Знаеш, че младите вече не ценят такива неща. Може би е по-добре да ѝ купиш нещо от магазина.

Стиснах устни. Пенсията ми стига едва-едва за сметките и лекарствата. Как да купя скъп подарък? А и какво по-ценно от нещо, направено с ръце и сърце?

Вечерта преди рождения ден на Цвети, жената на внука ми Даниел, стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. В ръцете си държах шала — мек, топъл, с нежни цветове, които знаех, че ѝ харесват. Спомних си първия път, когато я видях — усмихната, срамежлива, с онзи особен блясък в очите. Надявах се да ме приеме като своя баба. Но сякаш винаги имаше стена между нас.

На сутринта тръгнах към апартамента на Даниел и Цвети в Люлин. В ръката си стисках малка торбичка с шала. По пътя мислех за всички онези години, в които съм се лишавала от толкова много, за да помогна на децата и внуците си. Не очаквах благодарност — само малко топлина.

Вратата ми отвори самият Даниел.

— Бабо! Радвам се да те видя! — прегърна ме силно. — Цвети е в кухнята, приготвя кафе.

Влязох и подадох торбичката на снаха си.

— Честит рожден ден, Цвети! Изплетох ти нещо… Надявам се да ти хареса.

Тя отвори торбичката и извади шала. Погледна го бегло, после го остави на масата.

— Благодаря, бабо Мария… Много мило от ваша страна — каза тя с равен тон и се обърна към кафеварката.

Сърцето ми се сви. Даниел забеляза неловкостта и се опита да разведри обстановката:

— Бабо, сигурно си вложила много труд! Цвети, виж колко е красив!

— Да, хубав е… Просто аз рядко нося шалове — отвърна тя и се усмихна леко, но погледът ѝ беше някъде другаде.

Целият ден мина в напрежение. Гостите идваха и си тръгваха, а шалът така си остана на масата — нито веднъж не го сложи. Чувах как приятелките ѝ обсъждат новите си чанти и парфюми. Чувствах се като чужда сред свои.

Когато тръгнах да си ходя, Даниел ме изпрати до асансьора.

— Не се притеснявай, бабо. Цвети просто е малко разсеяна днес.

— Може би… — прошепнах аз. — Но знаеш ли, Даниеле, понякога човек се чувства невидим. Все едно всичко, което правиш, няма значение.

Вкъщи седнах до прозореца и заплаках тихо. Спомних си как майка ми ми беше плела чорапи през зимата — тогава ги носех с гордост. Сега времената са други. Може би Елена беше права — младите вече не ценят ръчния труд.

На следващия ден Елена ми се обади:

— Мамо, Цвети е публикувала снимки от рождения си ден във Фейсбук. Всички подаръци са там… само твоят шал го няма.

Почувствах се още по-зле. Не ставаше дума за самия шал — а за това усещане, че не принадлежиш никъде.

След седмица Даниел дойде у дома.

— Бабо, трябва да поговорим. Цвети се чувства виновна. Не е искала да те обиди. Просто… тя е свикнала с други неща. Понякога забравяме колко много значат малките жестове.

Погледнах го през сълзи:

— Даниеле, аз не искам нищо в замяна. Само исках да я зарадвам. Да знае, че я приемам като част от семейството.

Той ме прегърна силно:

— Знам, бабо. Ще ѝ кажа колко много значиш за мен… за нас.

Вечерта получих съобщение от Цвети: „Благодаря ви за шала, бабо Мария. Извинявам се, ако съм ви разочаровала.“

Не ѝ отговорих веднага. Седях дълго пред телефона и мислех за всички онези баби като мен — които дават всичко от себе си и често остават неразбрани.

Може би трябва да спра да очаквам благодарност? Или просто времената са такива?

Кажете ми — къде сбърках? Или просто така е устроен светът днес?