Подписът под лака: Тайните на стария бюфет

— Не може да бъде! — възкликна купувачът, докато прокарваше пръст по ръба на стария бюфет. Беше неделен следобед, а аз стоях в кухнята на апартамента в Пловдив, където слънцето се опитваше да пробие през мръсните стъкла. Бюфетът заемаше половината помещение — тъмен, масивен, с резбовани вратички и тежки дръжки. Баба ми го беше донесла от село преди повече от четиридесет години.

— Какво има? — попитах, опитвайки се да прикрия раздразнението си. Бях прекарала цяла седмица в чистене и лъскане на този проклет бюфет, само за да го продам за жълти стотинки.

— Вижте тук — каза мъжът и посочи малка драскотина под лакирания плот. Наведох се и видях нещо като надпис, едва забележим под слоя лак.

— Това е подпис — прошепна той. — Но не мога да го разчета.

Сърцето ми заби учестено. Никога не бях забелязвала нищо подобно. Взех фенерчето от телефона си и осветих мястото. Под лака се виждаха няколко думи, изписани с красив почерк: „На Мария от Никола. 1943.“

— Кой е Никола? — попита купувачът.

— Не знам — отвърнах честно. В нашето семейство нямаше Никола. Или поне така си мислех.

Купувачът си тръгна, оставяйки ме сама с бюфета и въпросите. Седнах на стола и се загледах в надписа. В главата ми изплуваха спомени от детството — как баба Мария ми разказваше истории за войната, за глада, за любовта си към дядо Георги. Но Никола? Това име никога не беше споменавано.

Вечерта позвъних на майка ми.

— Мамо, знаеш ли кой е Никола? — попитах я направо.

Настъпи дълга пауза.

— Откъде го знаеш това име? — гласът ѝ трепереше.

— Имаше подпис под лака на бюфета. „На Мария от Никола. 1943.“

Майка ми въздъхна тежко.

— Това е стара история… Не мислех, че някога ще трябва да ти я разказвам.

Седнах по-удобно и се приготвих да слушам.

— Баба ти Мария… преди да срещне баща ти Георги, е била сгодена за друг мъж. Никола. Бил е партизанин. Изчезнал е през войната и никой повече не го е видял. Бюфетът е бил негов подарък за нея. След това баба ти никога не говореше за него. Омъжи се за Георги и започна нов живот, но… този бюфет винаги ѝ напомняше за миналото.

Сълзи напълниха очите ми. Изведнъж тежкият, неудобен бюфет вече не беше просто мебел — беше свидетел на любов и загуба, на тайни и болка.

— Защо никога не ми каза? — попитах тихо.

— Защото някои рани не зарастват, дъще — отвърна майка ми. — А някои истини са по-добре да останат скрити.

Затворих телефона и останах дълго време в тъмното. В главата ми се въртяха образи на млада жена, която чака любимия си, на мъж, който изчезва без следа, на семейство, което гради живота си върху премълчани думи.

На следващата сутрин реших да не продавам бюфета. Избърсах праха от него и сложих върху плота снимка на баба Мария. Всяка сутрин сядам до него с чаша кафе и се опитвам да си представя какво е чувствала тя през всичките тези години — как е живяла с болката и спомените си.

Сега се чудя: колко още тайни крият старите ни мебели? Колко истории са останали непознати в нашите семейства? А ако ги открием — ще ни направят ли по-силни или ще ни разбият сърцата?