Посещението, което преобърна живота ми: Как дъщеря може да изостави майка си?

— Госпожо Пенка, пак ли ще ми носите този чай? — гласът на баба Мария прозвуча през завесата, докато аз се опитвах да не разлея чашата. — Ако не сложите малко лимон, няма да го пия!

Усмихнах се, въпреки че вече беше осмият път, в който тя се шегуваше така. Баба Мария беше дребна, с живи очи и остър език. В отделението всички я обичаха — дори санитарите, които иначе трудно понасяха капризите на възрастните пациенти. Тя беше тук от седмица — нищо сериозно, просто наблюдение след лек инсулт. Но все пак трябваше да остане под лекарско наблюдение.

— Ето, сложих лимон, даже и мед — казах аз и й подадох чашата. — Как сте днес?

— По-добре съм, щом си ти на смяна — намигна ми тя. — Само дето дъщеря ми пак не се обади.

Това беше първият път, в който спомена дъщеря си. В гласа й имаше нещо особено — смесица от болка и гняв, които не можех да разбера напълно. Реших да не питам повече.

Дните минаваха спокойно. Баба Мария разказваше истории от младостта си — как е работила в консервния комбинат, как е отгледала сама дъщеря си след смъртта на мъжа си. Слушах я с интерес, а тя сякаш се радваше на вниманието ми. Но всяка вечер, когато сменях превръзките й, забелязвах как очите й се пълнят със сълзи.

— Всичко наред ли е? — попитах я веднъж тихо.

— Не знам… — прошепна тя. — Човек може ли да прости на детето си всичко?

Не знаех какво да кажа. Аз самата имах трудни отношения с майка си. Често се карахме за дреболии, но никога не съм си представяла да я изоставя.

На десетия ден в отделението влезе млада жена с костюм и скъп парфюм. Всички погледи се обърнаха към нея. Тя вървеше уверено, но лицето й беше напрегнато.

— Къде е майка ми? — попита тя сухо.

— В стая 7 — отвърнах и я поведох натам.

Когато влезе при баба Мария, стаята се изпълни с напрежение. Жената стоеше на прага, а баба Мария я гледаше с надежда и страх.

— Здравей, Лили — каза тихо баба Мария.

— Здравей — отвърна жената хладно. — Дойдох само за малко. Имам работа.

Настъпи тягостно мълчание. Аз излязох, но останах до вратата. Чувах приглушени гласове:

— Защо не ми се обаждаш? — попита баба Мария.

— Защото нямам време! Имам семейство, работа… Не мога да тичам всеки път, когато ти нещо ти стане!

— Аз съм ти майка…

— А ти къде беше, когато аз имах нужда от теб? Когато ме остави сама при баба?

Гласът на Лили трепереше от гняв и болка. Баба Мария заплака безшумно.

— Прости ми… — прошепна тя.

— Не знам дали мога — отвърна Лили и излезе бързо от стаята.

Влязох при баба Мария. Тя ме хвана за ръката и ме погледна с отчаяние.

— Пенка… толкова ли е трудно да простиш? Толкова ли е страшно да бъдеш майка?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я и останах до нея дълго време.

След този ден баба Мария се промени. Стана по-мълчалива, отказваше да яде. Опитвах се да я развеселя, но тя само поклащаше глава.

Една вечер останах при нея след смяната си. Говорихме за всичко — за живота, за грешките, за прошката.

— Пенка, ти имаш ли деца? — попита ме тя внезапно.

— Не… още не съм готова — признах аз.

— Никога няма да си готова — усмихна се тъжно тя. — Но когато ги имаш… никога не ги оставяй сами. Дори когато те наранят.

На следващия ден Лили се върна. Този път без костюм, без грим. Седна до леглото на майка си и дълго мълчаха заедно. После Лили хвана ръката й и заплака.

— Мамо… страх ме е да ти простя. Страх ме е пак да не ме оставиш…

— Няма да те оставя никога повече — прошепна баба Мария.

В този момент разбрах колко крехки са отношенията между майка и дъщеря. Колко лесно можем да изгубим най-важното в живота си заради гордост или болка от миналото.

Сега често се питам: Ако бях на мястото на Лили, щях ли да простя? А вие бихте ли простили на родителите си за стари грешки? Или понякога е по-лесно просто да избягаме?