Последната ми заплата на стотинки – как унижението в работата промени мен и семейството ми
– Какво е това, бе, Иване? – гласът на шефа ми, г-н Стоянов, ехтеше в малкия склад зад бара. Беше петък вечер, а аз вече броях минутите до края на последната си смяна. Бях решил да напусна – не издържах повече на обидите, на безкрайните извънредни часове без допълнително заплащане, на това да се прибирам у дома и да гледам децата си в очите с празни ръце.
– Това е последният ти ден, нали? – продължи той и се усмихна с онази злобна усмивка, която толкова пъти ме караше да стискам зъби. – Ето ти заплатата.
Той извади една огромна торба и я тръсна на масата. Стотици монети се разсипаха по плота. Стотинки. Дребни, мръсни стотинки. Погледнах го невярващо.
– Това ли е? – прошепнах аз, усещайки как бузите ми пламват от срам.
– Каквото си изработил, това получаваш. Ако не ти харесва, можеш да ги броиш цяла нощ – засмя се той и излезе, оставяйки ме сам с тежестта на унижението.
Събрах монетите в една стара найлонова торба и тръгнах към вкъщи. По пътя усещах погледите на хората – дали си въобразявах, или наистина ме гледаха със съжаление? Вървях по калдъръмените улици на Капана, а стотинките дрънчаха при всяка крачка. В главата ми кънтяха думите на жена ми Мария: „Докога ще търпиш това? Не виждаш ли как те тъпчат?“
Когато се прибрах, Мария ме чакаше на прага. Дъщеря ни Елица беше заспала, а синът ни Петър се преструваше, че учи за изпитите си.
– Как мина? – попита Мария тихо.
Мълчаливо й подадох торбата. Тя я отвори и застина.
– Това е подигравка! – извика тя и удари с юмрук по масата. – Не може така! Трябва да направиш нещо!
– Какво да направя? Да се върна и да се карам? Да го съдя? Кой ще ми повярва? Всички знаят какви са нещата тук…
– А децата? Какво ще им кажем? Че баща им е позволил да го унижат така?
Петър се появи на вратата.
– Тате… – започна той плахо. – Може би… може би просто трябва да забравим. Важното е, че си тук.
Погледнах го и усетих как гневът и срамът се смесват в гърдите ми. Не исках децата ми да растат с мисълта, че трябва да търпят всичко. Но не знаех откъде да започна.
На следващия ден Мария настоя да отидем до Инспекцията по труда. Там ни посрещна една жена с уморен поглед.
– Това не е първият случай – каза тя, след като изслуша историята ми. – Но трябва да подадете жалба писмено. Ще ви помогнем.
Докато пишех жалбата, ръцете ми трепереха. Не от страх, а от гняв и безсилие. Знаех, че вероятно няма да получа справедливост. Но поне опитах.
Дните минаваха бавно. Парите от стотинките свършиха бързо – сметките не чакат никого. Мария започна да чисти по домовете в квартала, а аз разнасях брошури и търсех работа навсякъде. Приятелите ми се отдръпнаха – никой не искаше да има проблеми с г-н Стоянов.
Една вечер Елица дойде при мен със сълзи в очите.
– Тате, в училище казаха, че си просяк… Че си взел заплатата си на стотинки…
Прегърнах я силно и усетих как сърцето ми се къса. Какво направих? Защо позволих това да се случи?
Семейството ни започна да се кара все по-често. Мария ме обвиняваше, че съм слабак. Петър не говореше с мен с дни. Само Елица все още вярваше в мен.
Една сутрин получих писмо от Инспекцията по труда – г-н Стоянов беше глобен за нарушаване на трудовото законодателство. Не беше много, но беше нещо. За първи път от месеци почувствах малка победа.
Седнахме всички заедно на масата.
– Може би не спечелихме много – казах аз тихо, – но поне показахме, че не сме безгласни букви.
Мария ме погледна дълго.
– Важно е децата ни да знаят, че достойнството струва повече от парите.
Петър кимна и за първи път отдавна усетих топлина в семейството ни.
Сега работя като охранител в една фирма. Не е мечтаната работа, но поне се прибирам у дома с гордо вдигната глава. Понякога още чувам ехото на стотинките в торбата и си спомням болката от онзи ден.
Но питам себе си: Ако не бях преживял това унижение, щях ли някога да разбера колко е важно да се бориш за себе си? Колко струва човешкото достойнство според вас?