Последната ми заплата в стотинки: Как едно унижение промени всичко

— Какво е това, бе, Иване? — гласът на шефа ми, бай Стефан, прониза задушливия въздух на дюнерджийницата. Стоях пред него, с ръце, изцапани от мазнина и лук, а той държеше найлонова торба, пълна с нещо тежко. — Ето ти последната заплата. Както си я изработил.

Погледнах го невярващо. Торбата беше пълна със стотинки — дребни, мръсни, лепкави от мазнина и пот. В този момент сякаш целият свят се сви до тази торба. Чух как колегата ми Митко се подсмихва зад гърба ми. В очите на бай Стефан нямаше и следа от съжаление — само някакво злобно задоволство.

— Това ли заслужавам? — изрекох тихо, но гласът ми трепереше от унижение и гняв.

— Като не ти харесва, да беше работил по-добре! — отсече той и се обърна към следващия клиент.

Вървях към вкъщи по булевард „Сливница“, стискайки торбата със стотинки. Всеки звук от дрънченето им ме караше да се чувствам по-малък. Минавах покрай хората и се чудех дали някой вижда срама ми. Вкъщи ме чакаха жена ми Мария и двете ни деца — Петя и Сашко. Знаех, че трябва да им кажа истината, но не знаех откъде да започна.

Мария ме посрещна на прага с уморена усмивка.

— Как мина денят? — попита тя, докато Петя се втурна към мен с тетрадка в ръка.

— Тате, виж какво нарисувах! — извика тя.

Не можех да се усмихна. Поставих торбата на масата. Мария я отвори и застина.

— Какво е това?

— Заплатата ми — прошепнах.

Тя ме погледна невярващо, после очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Това е подигравка! Как можа да ти го направи?

— Не знам… — гласът ми се пречупи. — Просто… не знам.

Вечерта мина в мълчание. Децата усещаха напрежението, но не разбираха защо мама плаче в кухнята, а татко стои с празен поглед пред телевизора. На следващия ден Мария настоя да преброим стотинките. Седяхме на пода, заобиколени от купчини дребни монети. Петя и Сашко ни помагаха, превръщайки всичко в игра, но за нас това беше агония.

— Това е унижение! — избухна Мария. — Не можем да живеем така! Трябва да направиш нещо!

— Какво да направя? — отвърнах ядосано. — Да отида да се бия с него ли? Или да го моля за милост?

— Не! Но не можеш да оставиш това така! Ти си баща на две деца! Трябва да им покажеш, че имаш достойнство!

Думите ѝ ме удариха като шамар. През следващите дни търсих работа навсякъде — строежи, складове, пазари. Никой не искаше човек като мен: „На 40 години си вече“, „Имаме нужда от по-млади“, „Ще ти се обадим“. Всяко „не“ беше нова рана.

Междувременно парите свършваха. Плащахме сметките със стотинки; касиерките ни гледаха с досада или съжаление. Петя поиска нови обувки за училище, а аз ѝ казах да почака още малко. Виждах как Мария все по-често плаче нощем. Започнах да се чувствам излишен в собствения си дом.

Една вечер чух как Мария говори по телефона с майка си:

— Не знам колко още ще издържа… Иван е друг човек… Не мога да го позная…

Тези думи ме прерязаха по-дълбоко от всичко друго. На следващия ден реших да се върна при бай Стефан и да поискам обяснение.

Влязох в дюнерджийницата с наведена глава. Бай Стефан ме изгледа презрително.

— Какво искаш пак?

— Искам да знам защо го направи… Защо ме унижи така?

Той се засмя:

— Защото можех! Защото тук никой не уважава никого! Ако не ти харесва — върви в чужбина!

Излязох навън със стиснати юмруци. За първи път осъзнах колко много хора като мен минават през същото всеки ден — мълчат, стискат зъби и броят стотинките си.

Вкъщи казах на Мария какво се е случило. Тя ме прегърна силно:

— Не си виновен ти… Виновна е тази държава, че ни кара да живеем така!

Тогава взех решение: няма повече да търпя унижения. Започнах да търся работа не само в София, но и в околните градове. Намерих временна работа като пазач в склад в Божурище. Заплатата беше малка, но поне никой не ме гледаше отвисоко.

С времето започнах да си връщам увереността. Мария също намери работа като чистачка в близкия блок. Децата свикнаха с по-скромния живот, но вече вечеряхме заедно без напрежение и страх.

Понякога още чувам дрънченето на стотинките в съня си. Но вече знам: достойнството не е в парите, а в това да не се предадеш пред унижението.

Питам се: Колко още хора ще трябва да минат през това? Кога ще спрем да броим стотинки и ще започнем да броим уважението си един към друг?