Последният дъх на надеждата: Историята на един баща в родилната зала

– Недей да ме оставяш, Мария! – гласът ми се разби в стените на родилната зала, докато я държах за ръка. Очите ѝ, пълни със страх и болка, се впиха в моите. – Обещай ми, че ще се върнеш при мен… при нас.

Тя се усмихна с онази тиха, крехка усмивка, която винаги ме е карала да вярвам, че всичко ще бъде наред. – Обичам те, Иване. Пази нашето момиче.

В този момент времето спря. Всичко се разми – светлините, лекарите, апаратите. Остана само звукът на сърцето ми, което биеше толкова силно, че се чудех дали няма да се пръсне. После я отведоха зад завесата и аз останах сам в коридора на болницата „Майчин дом“ в София, с ръце, треперещи от безсилие.

Часовете се точеха като векове. Майка ми, баба Пенка, седеше до мен и стискаше ръката ми. – Всичко ще е наред, Иване. Бог е милостив.

Но аз не вярвах вече в чудеса. Не след всичко, което преживяхме през последните девет месеца – безсънните нощи, тревогите заради високото кръвно на Мария, постоянните прегледи и страхът от усложнения. Тя беше толкова силна… а аз толкова безпомощен.

Вратата се отвори рязко. Лекарката – д-р Георгиева – излезе с лице, което не можех да разчета.

– Иване… – започна тя тихо. – Дъщеря ти е добре. Но… Мария получи тежък кръвоизлив. Направихме всичко възможно…

Думите ѝ се превърнаха в шум. Не чувах нищо освен собствения си писък. Баба Пенка се разплака до мен. Аз стоях като вцепенен.

– Може ли да я видя? – прошепнах.

Заведоха ме при нея. Лежеше бледа, красива и спокойна, сякаш спеше. Погалих косата ѝ и целунах челото ѝ за последен път.

– Как ще живея без теб? Как ще бъда баща сам? – изрекох през сълзи.

Следващите дни преминаха като в мъгла. Погребението беше тихо, само най-близките ни хора. Всички ме гледаха със съжаление и страх – сякаш можех да се разпадна всеки момент.

Останах сам с малката Елица. Тя беше толкова мъничка, толкова беззащитна… а аз – толкова неумел. Първата нощ вкъщи беше кошмарна. Тя плачеше неутешимо, а аз не знаех какво да направя. Опитвах да я нахраня с шише, но ръцете ми трепереха толкова силно, че почти изпуснах млякото.

– Мария, помогни ми… – прошепнах в тъмното.

Майка ми идваше всеки ден да помага, но усещах как вината ме изяжда отвътре. Ако бях настоял за секцио по-рано? Ако бях по-внимателен? Ако…

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми:
– Горкият Иван! Как ще се оправи сам с бебето?
– Мъжете не са за това…

Понякога чувах как някоя леля от блока казва на друга:
– Дано поне си намери някоя жена да му помага.

Но аз не исках никого. Само Мария.

Минаха месеци. Научих се да сменям памперси със затворени очи, да готвя пюре от тиква и картофи, да пея приспивни песни с пресипнал глас. Всяка вечер разказвах на Елица за майка ѝ:
– Тя беше най-смелата жена на света, мило мое момиче…

Понякога усещах как ме гледа с онези големи кафяви очи – същите като на Мария – и сякаш разбираше всичко.

Една вечер майка ми ме хвана за ръката:
– Иване, трябва да простиш на себе си. Не си виновен за случилото се.
– Ама ако бях настоял повече пред лекарите…
– Стига! Ти направи всичко по силите си! Сега Елица има нужда от теб жив и цял.

Започнах да ходя на работа отново – в един малък автосервиз в Люлин. Колегите ми гледаха странно първите дни:
– Как си бе, Иване?
– Държа се…
– Ако имаш нужда от помощ…

Но никой не знаеше какво е да се прибереш вечер в празен дом, където само детският плач ти напомня, че трябва да продължиш напред.

Веднъж Елица се разболя от бронхиолит. Прекарахме три нощи в Педиатрията. Гледах я как диша тежко с кислородна маска и усещах как паниката ме залива:
– Не ми я взимайте и нея! Моля ви!

Лекарката ме потупа по рамото:
– Ще се оправи. Ти си добър баща.

Тези думи ме удариха като гръм. Никой не ми беше казвал това досега.

С времето започнах да говоря повече с други самотни родители онлайн. Оказа се, че не съм единствен – има още много като мен: майки и бащи, които са изгубили половинките си и са останали сами срещу живота.

Понякога нощем стоя до леглото на Елица и ѝ шепна:
– Мамо Мария те обича… Аз също те обичам повече от всичко.

Сега тя е на две години и вече казва „тати“. Когато ме прегърне с малките си ръчички, усещам че може би има надежда за нас двамата.

Но понякога още се питам: Ще мога ли някога да простя напълно на себе си? Ще бъда ли достатъчен за дъщеря си? Какво бихте направили вие на мое място?