Последният избор на кръстопътя: Дали парите си струват да разбият едно семейство?

– Не мога да повярвам, че ще го направиш, майко! – гласът на брат ми Димитър трепереше от гняв, а очите му бяха пълни със сълзи. Стояхме в кухнята, където миришеше на прясно изпечен хляб, но въздухът беше натежал от напрежение. Майка ми, Мария, стискаше престилката си и гледаше в пода.

– Не е толкова просто, Митко – прошепна тя. – Тази земя… тя вече не ни храни както преди. Виждаш ли колко трудно ни е? Сметките, дълговете…

Аз стоях между тях, стиснала ръцете си до болка. Казвам се Ивана Костова и цял живот съм живяла тук – в нашата стара къща с червените керемиди, сред полетата със слънчоглед и пшеница. Баща ми почина преди три години и оттогава всичко се промени. Останахме тримата – аз, майка и Митко – да се борим с живота и с тежестта на наследството.

Преди месец в селото дойде един човек от София – Георги Петров. Изглеждаше различно: скъп костюм, лъскава кола, усмивка, която не стигаше до очите. Предложи ни сума, за която никога не съм си и мечтала – достатъчна да купим апартамент в града и да започнем нов живот. Но цената беше нашата земя – всичко, което сме имали някога.

Майка ми беше първата, която се замисли сериозно. Вечерите станаха безкрайни спорове. Митко крещеше, че ще ни предаде баща ни, ако продадем. Майка плачеше тихо нощем. Аз… аз не знаех какво да мисля. Земята беше всичко за нас, но и бреме.

Една вечер седнахме тримата около масата. Навън виеше вятърът, а лампата хвърляше сенки по стените.

– Иване – обърна се майка ми към мен с уморен глас, – ти какво мислиш?

Погледнах я и видях колко е остаряла за тези три години. Ръцете ѝ бяха напукани от работа, очите ѝ – празни от безсъние.

– Не знам, мамо – прошепнах. – Ако продадем, ще имаме сигурност. Но ако не продадем… ще останем заедно тук. Може би това е по-важно?

Митко избухна:

– Сигурност? За кого? За теб ли? Аз няма да напусна тази земя! Тук е всичко – баща ни, детството ни! Как може да мислите само за пари?

Той излезе с трясък и остави след себе си тишина.

Седмици наред не говорехме за друго. Селото започна да шушука – кой ще продаде, кой ще остане. Съседката леля Пенка ме спря веднъж на улицата:

– Иване, не продавайте! Земята е кръвта на рода ви! Пари идват и си отиват…

Но после видях как синът ѝ замина за Германия, защото тук няма работа.

Една сутрин намерих Митко в обора. Беше седнал на сламата и гледаше снимка на баща ни.

– Помниш ли как ни учеше да садим картофи? – попита ме тихо. – Казваше, че земята е като човек – ако я обичаш, ще ти върне.

Седнах до него и го прегърнах.

– Помня… Но помня и как плачеше нощем от болки в гърба. Помня как се тревожеше за парите…

Той въздъхна тежко:

– Не знам кое е по-правилно, Ивана. Само знам, че ако продадем, вече няма да сме семейство.

Дойде денят на решението. Георги Петров пристигна с договорите. Майка ми трепереше, а Митко стоеше до вратата със скръстени ръце.

– Решихте ли? – попита Георги с фалшива усмивка.

Погледнах майка ми. Тя кимна едва забележимо.

– Ще продадем половината земя – казах твърдо. – Другата половина остава за нас. Това е последната ни дума.

Георги се намръщи, но прие.

След подписването Митко не ми проговори седмици наред. Майка ми се затвори в себе си. Аз се чувствах празна – сякаш съм изгубила нещо безвъзвратно.

Минаха месеци. Купихме нов трактор, оправихме покрива. Но вечерите вече не бяха същите. Смехът изчезна от къщата ни.

Една вечер седнах на прага и гледах залеза над полето. Чух стъпки зад себе си – беше Митко.

– Прости ми – прошепна той. – Знам, че направи най-доброто…

Прегърнах го силно.

Сега често се питам: струваше ли си? Пари имаме повече от всякога, но семейството ни вече не е същото. Може ли някой да ми каже – кое е по-важно: сигурността или корените? Как бихте постъпили вие?