Последният километър на баща ми

„Не мога повече, тате!“, извиках през сълзи, докато краката ми се влачеха по прашната алея на Южния парк. Вече бях изминала три километра от първото си 5-километрово състезание, а гърдите ми горяха, сякаш някой бе запалил огън в тях. Баща ми, капитан Георги Иванов – строг, винаги подреден и с онази военна походка, която караше всички да се обръщат след него – тичаше до мен. Той беше фаворитът на състезанието, всички го познаваха като „железния Георги“.

„Стига глупости, Мария!“, изръмжа той, но в гласа му прозвуча нещо различно – тревога. „Ти си Иванова! Иванови не се отказват!“

Погледнах го през сълзи. Толкова пъти бях чувала тези думи у дома – когато не можех да реша задача по математика, когато се провалях на изпит или когато просто не бях достатъчно добра. Иванови не се отказват. Но аз исках да се откажа. Исках да спра и да изчезна сред тълпата.

Около нас хората ни подминаваха – някои с усмивки, други със съчувствие. Чувах как майките окуражават децата си, как бащите ги носят на гръб. А моят баща… той беше до мен, но сякаш между нас имаше стена от неизказани думи.

„Тате, не мога…“, прошепнах отново.

Той спря рязко. За първи път го виждах да спира по средата на състезание. Погледна ме дълго, после коленичи до мен и хвана ръцете ми.

„Мария…“, гласът му беше тих, почти неузнаваем. „Знаеш ли защо тичам?“

Поклатих глава.

„Тичам, защото така се боря със себе си. Не с другите. Със себе си.“

Сълзите ми потекоха още по-силно. Не разбирах напълно думите му, но усетих топлината в тях. За първи път баща ми не беше капитанът, а просто татко.

„Хайде, ще тичаме заедно. Не за победата. За теб.“

Тръгнахме бавно. Краката ми трепереха, но ръката му беше сигурна и топла. Хората ни аплодираха – някои познаваха баща ми и шепнеха: „Виж го, Георги се отказа от първото място заради дъщеря си!“

В този момент не ме интересуваше кой ще победи. Чувах само дишането ни – тежко, синхронно. Баща ми започна да разказва истории от казармата – как е падал и ставал, как е губил приятели и е намирал сили да продължи. За първи път чувах тези истории.

„Понякога най-голямата победа е да помогнеш на някого да стигне до финала“, каза той тихо.

Последният километър беше най-дългият в живота ми. Болеше ме всичко – краката, гърдите, душата. Но баща ми не ме остави нито за миг. Когато стигнахме финала, хората ръкопляскаха бурно. Майка ми плачеше от радост.

След състезанието седнахме на тревата. Баща ми ме прегърна силно.

„Гордея се с теб, Мария“, прошепна той.

Тези думи бяха по-ценни от всяка купа или медал.

Вечерта вкъщи майка ми сложи на масата любимите ми кюфтета с картофено пюре. Баща ми мълчеше дълго, после каза:

„Мария ме научи днес на нещо важно – че силата не е само в това да побеждаваш другите, а да бъдеш до тези, които обичаш.“

От този ден отношенията ни се промениха. Баща ми вече не беше само строгият военен – стана мой приятел и опора. Започнахме да тичаме заедно всяка неделя сутрин в парка. Понякога говорехме за всичко, друг път просто мълчахме и слушахме как градът се буди.

Години по-късно, когато баща ми се разболя тежко, аз бях тази, която вървеше до него – бавно, крачка по крачка. Тогава разбрах истински думите му: „Понякога най-голямата победа е да помогнеш на някого да стигне до финала.“

Сега често си мисля: Колко често забравяме да бъдем до хората, които обичаме? Колко често избираме победата пред близостта?

А вие? Кога за последно избрахте да бъдете нечия опора вместо победител?