Последният подарък на Димитър: Когато любовта не стига

— Не мога повече така, Димитре! — гласът ми трепереше, докато стоях в средата на хола, с ръце, стиснати в юмруци. — Не мога да бъда просто баба Рени и домакиня! Чуваш ли ме?

Той стоеше срещу мен, с онзи негов поглед — смесица от вина и безпомощност. Беше петък вечер, а аз отново се прибирах от библиотеката, където работех на половин работен ден, само и само да не се побъркам вкъщи. Пенсионирах се преди две години, но вместо да се радвам на свободата си, се чувствах изгубена. Децата ни — Ива и Петър — отдавна имаха свой живот. Внуците идваха през уикендите, но после пак оставахме сами. Димитър сякаш не забелязваше колко ми е тежко. Или поне така си мислех.

— Рени, моля те… — започна той тихо. — Знам, че ти е трудно. Знам, че не съм ти помагал достатъчно. Но… имам изненада за теб.

Погледнах го подозрително. През последните месеци бяхме като съквартиранти — разменяхме си реплики за времето, сметките и какво ще ядем за вечеря. Любовта ни беше някъде там, но скрита под пластове от рутина и неизказани думи.

— Каква изненада? — попитах сухо.

Той се усмихна плахо и извади от джоба си малка кутийка. Отвори я и вътре блесна златна гривна с гравирани имената на всички внуци.

— Мислех си… може би това ще ти напомня колко много значиш за всички ни. Исках да ти покажа, че те ценя. Че те обичам.

В първия момент не знаех какво да кажа. Гривната беше красива, личеше си, че е избирана с внимание. Но в същото време усещах как нещо в мен се къса. Не исках още един символ на ролята ми като баба. Исках да бъда Рени — жената, която някога мечтаеше да обиколи света, която пишеше стихове и танцуваше до зори.

— Благодаря ти… — прошепнах, но сълзите вече се стичаха по бузите ми. — Но това не е достатъчно. Не мога да продължавам така. Чувствам се невидима, Димитре. Сякаш вече не съм аз.

Той се приближи и опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Защо никога не ме питаш какво искам? Защо винаги решаваш вместо мен? — гласът ми беше остър като нож.

— Мислех, че ще се зарадваш… — прошепна той.

— Не искам още един подарък! Искам да ме чуеш! Да ме видиш! Да споделяме нещо истинско, а не само спомени и задължения!

В този момент телефонът звънна — беше дъщеря ни Ива. Не вдигнах. Не можех да говоря с никого. Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си.

Димитър седна до мен, мълчаливо. Минаха минути в тишина, която тежеше повече от всяка караница.

— Помниш ли как танцувахме на морето? — каза той тихо. — Помниш ли как мечтаеше да пишеш книга?

Погледнах го през сълзи.

— Помня… Но сякаш вече е късно за всичко това.

— Не е късно — настоя той. — Можем да опитаме пак. Заедно.

Поклатих глава.

— Не знам дали мога. Не знам дали още сме „ние“ или просто двама души под един покрив.

Той замълча. После стана и излезе на балкона, оставяйки ме сама с мислите си.

През следващите дни почти не говорихме. Гривната стоеше на масата като укор. Опитвах се да намеря сили да простя — на него, на себе си, на живота за това, че ни е превърнал в непознати.

Една вечер Ива дойде на гости с малката Мария.

— Мамо, защо си тъжна? — попита внучката ми с невинните си очи.

Прегърнах я силно и усетих как гърлото ми се стяга.

— Понякога възрастните са тъжни без причина, миличка…

Но знаех причината. Бях изгубила себе си в ролите, които животът ми беше наложил — майка, баба, домакиня… А някъде по пътя бях забравила коя е Рени.

Димитър започна да прекарва повече време навън — разходки в парка, срещи със стари приятели. Аз се затворих в себе си и започнах да пиша отново — стихове за самотата, за пропуснатите шансове, за любовта, която не винаги оцелява.

Една сутрин намерих бележка от него:

„Рени,
Не знам как да те върна при себе си. Но ще чакам. Ако някога поискаш да опитаме отново — ще бъда тук.
Обичам те.
Димитър“

Сълзите ми капеха върху листа. Болеше ме мисълта, че може би сме стигнали до края на нашия път заедно. Но поне този път бях честна със себе си.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над София. В ръката ми е гривната — тежка като спомените ни.

Може ли една любов да оцелее само със спомени? Или трябва да имаш смелостта да я пуснеш?

Какво бихте направили вие? Ще се борите ли за миналото или ще потърсите ново начало?