Предадена от съпруга си, останах бездетна – тихото ми отмъщение промени живота ми

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – гласът ми трепереше, докато гледах Георги, който за пореден път влизаше у дома след полунощ. Миришеше на чужд парфюм, а по ризата му имаше червило – не моето.

– Не започвай пак, Мария! Уморен съм – отвърна той и захвърли ключовете на масата, без дори да ме погледне.

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше първият път, в който подозирах, че има друга. Но този път вече знаех. Беше ми го казала най-добрата ми приятелка Даниела, която случайно ги беше видяла заедно в едно кафене в центъра на София. Не можех да повярвам, че след всичко, през което бяхме минали заедно – годините на опити да имаме дете, болката от неуспешните инвитро процедури, сълзите и надеждите – той ще ме предаде така жестоко.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в празното пространство. Спомних си думите на лекаря: „Мария, съжалявам, но след последната инфекция шансовете ви да забременеете са почти нулеви.“ Инфекцията беше резултат от негова безразборна връзка – нещо, което тогава отричаше с пяна на уста. А аз му вярвах. Вярвах му повече, отколкото на себе си.

На следващата сутрин Георги се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Приготви си кафе и излезе за работа. Аз останах сама с мислите си и с болката, която ме разяждаше отвътре. Телефонът ми иззвъня – Даниела.

– Миме, добре ли си? – попита тя тихо.

– Не знам… Не знам какво да правя… – прошепнах.

– Трябва да си върнеш живота. Не заслужаваш това! – каза тя твърдо.

Тези думи се забиха като пирон в сърцето ми. Започнах да мисля какво мога да направя. Да го напусна? Да му простя? Или… да му покажа какво е да загубиш всичко?

В следващите дни започнах да наблюдавам Георги внимателно. Вече не плачех. Вече не го молех. Просто го гледах – как лъже, как се крие, как се преструва на добър съпруг пред родителите ни и приятелите ни. Реших да не правя сцени. Реших да бъда тиха буря.

Започнах да събирам доказателства – снимки, съобщения, банкови извлечения. Всичко това щеше да ми послужи по-късно. Междувременно се записах на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя, но Георги все казваше, че е „губене на време“. Там срещнах хора като мен – хора с болка, но и с мечти.

Една вечер Даниела ме покани на вечеря у тях заедно с още няколко приятелки. За първи път от години се смях искрено. Почувствах се жива. Те ме подкрепяха безусловно и ми дадоха сили да продължа напред.

Междувременно Георги ставаше все по-отчужден. Вече не се криеше толкова старателно. Започна да носи подаръци вкъщи – уж за мен, но аз знаех истината. Един ден го чух да говори по телефона:

– Не мога още да се разведа… Тя ще ми вземе всичко!

Тогава разбрах – страхуваше се повече за имуществото си, отколкото за мен или за брака ни.

Дойде моментът за действие. Събрах всичко необходимо и подадох молба за развод с искане за половината имущество и обезщетение за нанесените ми вреди – физически и психически. Георги беше шокиран.

– Как можа? След всичко, което сме преживели! – крещеше той.

– Точно заради всичко това – отвърнах спокойно. – Ти ме направи бездетна и самотна. Сега ще понесеш последствията.

Разводът беше тежък и грозен. Родителите му ме обвиняваха, че съм „разбила семейството“. Моята майка плачеше всяка вечер и ме молеше да простя „за доброто на дома“. Но аз вече не можех да живея в лъжа.

След развода останах сама в апартамента ни в Люлин. Първите месеци бяха адски трудни. Празните стаи кънтяха от спомени и болка. Но постепенно започнах да намирам утеха в рисуването и новите приятелства от курса. Даниела не ме остави нито ден сама.

Един ден получих покана за изложба на начинаещи художници в малка галерия в центъра. Реших да участвам с няколко свои платна. Когато видях хората да се спират пред картините ми и да говорят за тях с възхищение, усетих топлина в гърдите си, която не бях изпитвала от години.

Скоро след това получих предложение за работа като преподавател по рисуване в читалището в квартала. За първи път от много време имах усещането, че животът ми има смисъл.

Георги опита няколко пъти да се върне при мен – звънеше посред нощ, пишеше ми писма, молеше ме за прошка. Но аз вече бях друга жена. Бях оцеляла и бях намерила себе си.

Сега стоя пред празното платно и мисля: „Колко струва едно предателство? И може ли болката да се превърне в сила?“

А вие как бихте постъпили на мое място?