Разбитите илюзии: Историята на една българка за измамата и новото начало

– Краси, къде беше цяла нощ? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръка върху наедрялото си коремче. Беше три сутринта, а той влезе тихо, сякаш се опитваше да не събуди никого. Погледна ме за миг, после сведе очи.

– Работата се проточи… – промърмори той и се опита да ме прегърне. Отдръпнах се. Миришеше на чужд парфюм – не на моя, не на нашия дом.

В този момент всичко се срина. Месеци наред усещах, че нещо не е наред. Красимир беше все по-отдалечен, телефонът му винаги беше с него, а когато го питах какво става, отговаряше уклончиво. Но тази нощ беше различна – вече не можех да си затварям очите.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Не от болка, а от гняв и отчаяние. Бях бременна в седмия месец и вместо да мисля за името на детето ни, трябваше да се чудя дали мъжът ми има друга жена.

– Анелия, моля те… – започна той, но го прекъснах.

– Кажи ми истината! Има ли друга?

Тишината беше по-красноречива от всякакви думи. Погледна ме със съжаление и кимна едва забележимо.

– Не исках да стане така… – прошепна той.

– А как трябваше да стане? – изкрещях аз. – Да си живееш двойния живот, докато аз ти раждам дете?

Сълзите ми се стичаха по лицето, а той стоеше безмълвен. В този момент разбрах, че всичко между нас е свършило. Не само любовта ни, а и доверието, което градихме години наред.

Следващите дни бяха като в мъгла. Майка ми дойде веднага щом разбра какво се е случило. Седеше до мен на дивана и ме галеше по косата.

– Миличка, трябва да си силна заради бебето – повтаряше тя.

Но как да бъда силна, когато светът ми се разпадаше? Баща ми беше бесен. Когато Красимир дойде да си вземе дрехите, татко го изгони от входа с думите:

– Ако още веднъж стъпиш тук, ще съжаляваш!

Съседките шушукаха зад гърба ми. В малкия ни град всичко се разчуваше за часове. Чувствах се унизена и сама. Единственото, което ме крепеше, беше мисълта за детето ми.

Минаха седмици. Красимир звънеше понякога – питаше как съм, как е бебето. Не можех да му простя, но не можех и напълно да го изтрия от живота си. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Защо не видях знаците?“

Една вечер майка ми седна до мен с чаша чай.

– Анелия, животът не свършва тук. Ще мине време и ще намериш сили да продължиш напред.

– Как да вярвам пак на някого? – попитах я през сълзи.

– Доверието не умира – просто трябва време да зарасне раната.

Роди се дъщеря ми – Виктория. Когато я взех в ръце за първи път, усетих прилив на сила. Заради нея трябваше да стана по-силна от всякога.

Красимир дойде в болницата с букет рози и плюшено мече. Погледнах го студено.

– Ти избра своя път – казах му тихо. – Аз ще избера моя.

Той се разплака. За първи път го виждах толкова безпомощен.

– Съжалявам… – прошепна той.

– Понякога „съжалявам“ не е достатъчно – отвърнах аз.

Минаха месеци. Научих се да живея сама с Виктория. Имаше тежки дни – когато тя плачеше цяла нощ или когато парите не стигаха за сметките. Но имаше и светли моменти – първата й усмивка, първите й стъпки.

С времето започнах да излизам повече – срещах се с приятелки, ходехме в парка. Един ден срещнах стар познат от университета – Ивайло. Беше мил, внимателен и не ме питаше за миналото ми. Постепенно започнах да усещам как сърцето ми отново се отваря за света.

Но страхът остана. Всяка вечер преди да заспя си задавах един и същ въпрос: „Ще мога ли някога пак да вярвам истински?“

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Може би не съм единствената жена в България, която е преживяла подобно предателство. Може би някой ще ми каже: „И аз минах през това.“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли доверието да се възстанови след такава измама?