Разделеният дом: Историята на една мащеха в България

– Мария, пак ли ще се цупиш? – гласът на Петър, съпругът ми, проряза утринната тишина като нож. Стоях до прозореца, с чаша кафе в ръка, и гледах как слънцето се опитва да пробие през облаците. Всяка събота беше една и съща битка – между мен, него и сенките на миналото.

– Не се цупя, просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня на Петър, че се чувствам като гостенка в собствения си дом? Че всяка събота, когато Ива и децата ѝ прекрачат прага, аз изчезвам. Ставам невидима. Дори въздухът се променя – става по-гъст, по-тежък.

Ива е дъщеря му от първия брак. Красива, умна жена, но с поглед, който ме пронизва като ледена стрела. Никога не ме е наричала „мамо“, дори „Мария“ ѝ звучи като обида. Децата ѝ – Мартин и Елица – са шумни, палави, разхвърлят играчки навсякъде, а аз се спъвам в тях и се чудя дали някога ще мога да ги обичам истински.

– Мамо, къде са ми чорапите? – извика Мартин от коридора.

Петър веднага скочи да му помогне. Аз останах до прозореца, стискайки чашата така силно, че пръстите ми побеляха. В този момент Ива влезе в кухнята. Погледна ме бегло и започна да подрежда масата, сякаш аз не съществувам.

– Добро утро – казах тихо.

– Ммм – отвърна тя, без да ме погледне.

Седнах на стола и наблюдавах как всички се въртят около мен. Петър разказваше на Ива за новата си работа, тя му се усмихваше широко. Децата се караха за някаква играчка. Аз бях просто фон – част от мебелировката.

Понякога си мисля, че ако изчезна, никой няма да забележи. Че ако една сутрин не стана от леглото, животът им ще продължи по същия начин – шумен, хаотичен, без мен.

– Мария, ще направиш ли кафе за всички? – попита Петър.

– Разбира се – отвърнах автоматично и станах. Докато сипвах кафето, чух как Ива прошепна нещо на баща си. Той я погледна укорително, а после хвърли бърз поглед към мен. Усетих как бузите ми пламват.

След закуската децата изтичаха в хола и започнаха да скачат по дивана. Ива седна срещу мен и ме изгледа право в очите.

– Мария, може ли да поговорим?

Сърцето ми заби лудо. Кимнах.

– Знам, че не ти е лесно с нас – започна тя. – Но това е домът на татко ми. И на мен. Не искам да се чувстваме като гости тук.

– Аз също не искам да сте гости – отвърнах тихо. – Но понякога се чувствам така… сякаш аз съм гостът.

Ива замълча за миг.

– Може би просто трябва да говорим повече. Да си кажем какво ни тежи.

Петър влезе в стаята точно тогава и ни погледна въпросително.

– Всичко наред ли е?

– Да – казахме едновременно.

Следобедът премина в обичайния хаос – разхвърляни играчки, смях и караници между децата, Петър и Ива обсъждаха семейни спомени от миналото, а аз мълчаливо подреждах след тях. В един момент чух как Елица пита майка си:

– Мамо, защо леля Мария винаги е тъжна?

Ива замълча за миг.

– Не знам, мило – отвърна тя тихо.

Тази вечер, когато всички си тръгнаха и къщата потъна в тишина, седнах до Петър на дивана. Той ме прегърна през рамо.

– Знам, че ти е трудно – прошепна той. – Но ти си част от това семейство. Без теб нищо нямаше да е същото.

Погледнах го със сълзи в очите.

– А дали някога ще ме приемат? Дали някога ще спра да се чувствам чужда?

Може би има много Марии като мен в България – жени, които се опитват да намерят своето място в чужд дом. Понякога си мисля: колко време трябва да мине, за да станеш част от едно семейство? Или има врати, които никога няма да се отворят напълно за теб?