Разкъсаната завеса: Неочакваният годеж на Грета
„Не, не може да е истина!“, изкрещях, докато чашата с вино се разби в стената. Всички погледи се обърнаха към мен, но не можех да спра – гневът и болката се преплитаха в гърдите ми като змии. Грета стоеше пред нас, с ръце, треперещи от вълнение или страх, а до нея – Стефан, мъж с побеляла коса и очи, които сякаш бяха виждали твърде много. Беше рожденият ѝ ден, осемнадесетият – денят, в който трябваше да празнуваме началото на младостта ѝ, а не края на нашето семейство.
„Моля ви, чуйте ме!“, прошепна Грета, но майка ми вече плачеше безутешно, а баща ми стискаше юмруци под масата. Аз – аз просто не можех да повярвам. Стефан беше на петдесет и две. Познавах го от квартала – човек с реноме, но и със слухове около себе си. Никога не съм мислила, че ще стане част от нашия живот по този начин.
„Грета, това е лудост! Той е почти на възрастта на татко!“, изкрещях отново, но тя само ме погледна с онзи поглед, който помня от детството – когато беше решила нещо, нищо не можеше да я спре.
„Обичам го, Мая! Не разбираш ли? Той ме кара да се чувствам жива!“, отвърна тя с треперещ глас.
Майка ми се изправи и тръгна към кухнята, а баща ми остана неподвижен като статуя. Въздухът в стаята беше тежък, натежал от неизказани думи и страхове. Стефан се опита да каже нещо, но баща ми го прекъсна:
„Излез от къщата ми. Сега.“
Стефан хвана ръката на Грета и я погледна умолително. „Не искам да ви наранявам. Но чувствата ни са истински.“
Грета се разплака. „Тате, моля те…“
Баща ми стана и тръгна към вратата. „Ако прекрачиш този праг с него, забрави, че имаш семейство.“
В този момент времето спря. Грета стоеше между нас и вратата – между миналото и бъдещето си. Аз се опитах да я хвана за ръката, но тя се изплъзна и излезе със Стефан.
След това вечерта се разпадна на парчета. Майка ми не спря да плаче цяла нощ. Баща ми седеше на балкона с бутилка ракия и гледаше към тъмното небе. Аз лежах будна и се чудех какво се обърка толкова фатално.
Дните след това бяха като кошмар. Слуховете в квартала се разнесоха светкавично – всички говореха за „онзи с младото момиче“. Майка ми отказваше да говори за Грета. Баща ми се затвори в себе си. Аз се опитвах да намеря начин да разбера сестра си.
Една вечер я срещнах случайно пред блока. Беше отслабнала, очите ѝ бяха зачервени.
„Грета… добре ли си?“, попитах тихо.
Тя кимна, но по лицето ѝ се стичаха сълзи.
„Мая… не знам дали направих правилното нещо. Но при вас не можех да дишам… Винаги всичко беше по вашите правила.“
„А той? Обича ли те наистина?“
Тя замълча дълго.
„Понякога… понякога се чувствам като дете до него. Но поне ме слуша. Поне ме вижда.“
И тогава разбрах – не ставаше въпрос само за любовта към Стефан. Ставаше въпрос за бягство от нашето семейство, от очакванията, от тежестта на миналото.
Седмици по-късно майка ми получи нервен срив и влезе в болница. Баща ми започна да пие още повече. Аз бях тази, която трябваше да държи всичко заедно – да ходя на работа, да пазарувам, да готвя, да плащам сметките. Чувствах се предадена от Грета, но и виновна – може би ако бях по-добра сестра…
Една вечер Стефан дойде у дома сам.
„Мая… Грета има нужда от вас. Не е щастлива.“
Погледнах го с омраза.
„Тогава я върни при нас!“
Той въздъхна тежко.
„Не мога да я върна насила. Но може би ти можеш да ѝ помогнеш.“
Тази нощ сънувах как Грета стои на ръба на покрива ни и крещи: „Искам само да бъда свободна!“ Събудих се с писък.
След още няколко седмици Грета се върна вкъщи – бледа, изтощена, но сама. Стефан бил заминал за чужбина по работа и тя осъзнала колко самотна е всъщност.
Майка ми я прегърна през сълзи. Баща ми не каза нищо – просто излезе от стаята.
Седнахме двете на балкона и гледахме светлините на града.
„Мая… мислиш ли, че някога ще ми простите?“
Погледнах я дълго.
„Не знам… Но знам, че всички сме счупени по малко.“
Сега, година по-късно, семейството ни още лекува раните си. Грета работи като медицинска сестра и учи вечерно. Баща ми почти не говори за миналото. Майка ми се усмихва по-често. А аз… все още се питам: кое е по-важно – щастието на любимите ни или нашето собствено спокойствие? Може ли едно семейство да оцелее след такава буря?