Разпилени връзки: Сгодяването на Гоца, което разби нашето семейство
„Гоце, не можеш да го направиш! Не можеш!“ – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в ъгъла на хола, стиснал юмруци, докато баща ми се опитваше да задържи спокойствие, но лицето му беше червено от гняв. Гоца, моята по-малка сестра, стоеше в средата на стаята с пръстен на ръката и поглед, който не бях виждал досега – твърд, решителен, почти непознат.
„Ще се омъжа за него, мамо. Обичам го! Не ме интересува какво мислите!“ – гласът ѝ беше остър като нож. В този момент сякаш времето спря. Баба ми се прекръсти тихо в ъгъла, а дядо само поклати глава и излезе навън да пуши.
Всичко започна на осемнадесетия ѝ рожден ден. Бяхме събрани цялото семейство – леля Мария с вечните си клюки, чичо Петър, който винаги намира повод да се скара с някого, и братовчедите, които се смееха шумно на терасата. Гоца изглеждаше щастлива, но в очите ѝ имаше нещо различно. Когато вратата се отвори и влезе Стефан – мъжът с прошарена коса и скъп часовник, всички замлъкнаха. Той беше два пъти по-възрастен от нея, познат на баща ни от работата му в общината.
„Честит рожден ден, Гоце!“, каза той и ѝ подаде малка кутия. Тя я отвори и всички видяхме пръстена. В този миг майка ми изпусна чашата си на земята. „Това е шега, нали?“, прошепна тя. Но Гоца само кимна и се усмихна.
След това започнаха крясъците. Баща ми настояваше, че няма да позволи дъщеря му да се омъжи за човек, който може да ѝ бъде баща. Майка ми плачеше и я молеше да размисли. Аз стоях между тях, разкъсван между желанието да защитя сестра си и страха, че ще я загубя завинаги.
„Ти ни предаваш!“, извика баща ми. „Как можа да ни причиниш това?“
Гоца само сви рамене. „Вие никога не сте ме разбирали. Стефан ме цени такава, каквато съм.“
В следващите дни домът ни се превърна в бойно поле. Майка ми спря да говори с баща ми, обвинявайки го, че е допуснал Стефан толкова близо до семейството ни. Баба ми започна да разказва стари истории за разбити бракове и нещастни жени от селото. Аз се опитвах да говоря с Гоца, но тя беше като стена.
Една вечер я намерих на терасата, гледаща към светлините на града.
„Гоце… защо го правиш?“, попитах я тихо.
Тя въздъхна дълбоко. „Ти не разбираш… Тук винаги съм се чувствала чужда. Стефан ме кара да се чувствам важна. Той ме слуша.“
„Но той е… възрастен! Какво ще кажат хората?“
Тя се засмя горчиво. „Хората винаги говорят. Поне този път ще говоря аз.“
Скоро след това започнаха слуховете в квартала. Съседките шушукаха зад гърба ни, приятелите ми ме гледаха със съжаление. Баща ми започна да пие повече от обикновено, а майка ми се затвори в себе си.
Една вечер чух родителите ми да се карат ожесточено:
„Ти си виновен! Ти го доведе у дома!“, крещеше майка ми.
„Не знаех… Не знаех, че ще стане така!“, отвръщаше баща ми безпомощно.
Семейството ни се разпадаше пред очите ми. Опитах се да говоря с всички – с майка ми, с баща ми, дори със Стефан. Той беше спокоен, почти арогантен:
„Обичам Гоца. Ще я направя щастлива.“
Но аз не му вярвах. Виждах как сестра ми се променя – ставаше все по-отдалечена, по-студена към нас.
Една сутрин намерих писмо от нея на масата:
„Заминавам със Стефан. Не ме търсете.“
Майка ми припадна, когато го прочете. Баща ми седна на стола и заплака като дете.
Минаха месеци. Гоца не се обади нито веднъж. Майка ми остаря за една нощ, баща ми почти не говореше вече с никого. Аз останах сам сред руините на нашето семейство.
Понякога се питам – можех ли да направя нещо различно? Можех ли да я спра? Или понякога любовта е просто другото име на бягството?
Кажете ми… Вие какво бихте направили? Колко далеч бихте стигнали, за да защитите семейството си?