Рожденият ден, който преобърна живота ни

– Не мога повече, Мария. Просто не мога – гласът на баща ми проряза тишината като нож. Беше 51-вият му рожден ден. Седяхме около масата, отрупана с домашна баница, салати и бутилка червено вино, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Майка ми, с ръце, все още влажни от сълзи, се опита да задържи гласа си стабилен:

– Моля те, Георги… Не сега. Не пред децата.

Аз и брат ми – Петър – се спогледахме. Вече бях на 23, но в този момент се почувствах като дете, което за първи път разбира, че светът не е справедлив. Баща ми стана рязко от масата и тръгна към коридора. Майка ми го последва, а аз останах да гледам в празната си чиния.

– Георги! – извика тя през сълзи. – Ако ще си тръгваш, поне изчакай една година… Моля те! Нека опитаме още веднъж. За децата…

Вратата се затръшна. В този момент разбрах, че нищо вече няма да е същото.

След онази нощ всичко се промени. Баща ми започна да се прибира все по-късно, а когато беше вкъщи, мълчеше или гледаше телевизия с празен поглед. Майка ми се опитваше да поддържа илюзията за нормалност – готвеше любимите му ястия, гладише ризите му, но той сякаш вече не беше част от нас. Петър избягваше да се прибира и прекарваше повече време при приятелката си в Студентски град.

Една вечер, докато майка ми белеше картофи за мусака, не издържах:

– Мамо, защо го държиш тук? Защо просто не го оставиш да си тръгне?

Тя спря за миг и ме погледна с очи, пълни със страх и болка:

– Защото не знам какво ще правя без него. Защото вярвам, че може би ще размисли. И защото… – гласът ѝ се прекърши – …защото не искам да остана сама.

В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренен страхът от самотата у нея – страх, който я караше да се държи за човек, който вече беше напуснал семейството ни с душата си.

Минаха месеци. Всяка сутрин закуската беше подредена на масата, но баща ми рядко закусваше с нас. Веднъж го чух как говори по телефона в коридора:

– Да, ще дойда след малко… Не мога да говоря сега.

Сърцето ми се сви. Знаех какво означава това – имаше друга жена. Не казах нищо на майка ми. Тя вече беше достатъчно наранена.

Една събота сутрин тя ме събуди рано:

– Ела с мен до пазара.

Докато избирахме домати и краставици, тя изведнъж прошепна:

– Мислиш ли, че някога ще мога пак да бъда щастлива?

Не знаех какво да ѝ кажа. Самата аз не вярвах в щастието вече.

Пролетта дойде бавно и тежко. Баща ми все по-често отсъстваше с дни. Един ден просто не се прибра. Остави бележка: „Извинявай, Мария. Не мога повече.“

Майка ми седя цяла нощ на кухненската маса. Аз стоях до нея и държах ръката ѝ. Петър се прибра късно и само кимна мрачно.

След седмица баща ми дойде да вземе някои от вещите си. Майка ми го посрещна с чаша кафе и треперещи ръце:

– Моля те… Помисли пак.

Той я погледна уморено:

– Мария, вече е късно.

Тя се разплака беззвучно. Аз излязох на балкона и гледах как слънцето залязва над панелните блокове.

Мина още време. Майка ми започна работа като касиерка в кварталния супермаркет. Вечерите ни бяха тихи и изпълнени със спомени за това какво беше някога семейството ни.

Една вечер тя каза:

– Знаеш ли… Може би трябваше да го пусна по-рано. Може би така щях да страдам по-малко.

Аз я прегърнах силно:

– Ти си по-силна, отколкото мислиш, мамо.

Сега, година по-късно, все още усещам празнината от онзи рожден ден. Понякога се чудя дали любовта е достатъчна да задържи едно семейство заедно или просто е въпрос на навик и страх от самота.

А вие как мислите? Кое е по-страшно – да останеш сам или да живееш с някого, който вече не те обича?