Руините на едно семейство – Изповедта на един син след предателство и раздяла

– Не мога повече, Мария! – гласът на баща ми ехтеше из малкия ни апартамент в Люлин, докато чиниите трепереха по масата. Бях се свил зад вратата на стаята си, стиснал юмруци до болка. Беше късна есен, а навън дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш и той искаше да избяга от тази къща.

Майка ми мълчеше. Знаех, че плаче, макар да не я виждах. Баща ми хвърли ключовете на масата и излезе с трясък. В този миг светът ми се срина. Аз, Петър, на дванадесет години, останах сам с майка си и с въпросите, които никой не искаше да зададе на глас.

Първите дни след това бяха като мъгла. Майка ми се опитваше да се държи нормално – правеше ми закуска, питаше ме за училище, но очите ѝ бяха червени и празни. Аз се затворих в себе си. В училище спрях да говоря с приятелите си. Госпожа Николова ме извика веднъж след часовете:

– Петре, всичко наред ли е у вас?

Погледнах я безизразно и само кимнах. Как да ѝ кажа? Как да обясня, че баща ми си тръгна, защото майка ми беше с друг? Че вече не вярвам на никого?

Скоро разбрах кой е „другият“. Съседът ни от третия етаж – чичо Стефан. Виждах ги как си говорят на пейката пред блока, как майка ми се усмихва по начин, по който не се усмихваше на баща ми от години. Чувствах се предаден от всички. Започнах да се карам с майка ми за най-малкото нещо.

– Защо го направи? – изкрещях една вечер, когато тя се опита да ме прегърне.
– Петре… не разбираш…
– Не! Ти не разбираш! Ти развали всичко!

Тя заплака. За първи път я видях толкова безпомощна. Но аз не можех да ѝ простя. Не тогава.

Баща ми се премести при баба в Перник. Виждах го рядко – идваше веднъж месечно, носеше ми шоколад и питаше как съм. Но между нас имаше стена. Той беше студен, затворен, а аз – пълен с гняв.

В училище започнах да се бия. Един ден ме извикаха при директора:
– Петре, това не може да продължава така. Какво става у вас?

Мълчах. Не можех да кажа истината. Вкъщи майка ми вече не говореше за чичо Стефан, но знаех, че той идва понякога вечер. Започнах да излизам до късно, да пуша с по-големите момчета пред блока. Исках да избягам от всичко.

Една вечер баща ми ме чакаше пред входа.
– Петре, трябва да поговорим.
– За какво? За това как майка ми те изгони ли? Или как ти просто си тръгна?
– Не е толкова просто…
– За мен е!

Той въздъхна тежко.
– Знам, че ти е трудно. Но аз съм ти баща и винаги ще бъда тук за теб.

Не му повярвах. Вече не вярвах на никого.

Минаха години. Майка ми и чичо Стефан заживяха заедно. Аз се преместих при баща ми в Перник след една особено тежка кавга с майка ми:
– Омръзна ми! Не искам повече да живея тук!

Баща ми ме прие без думи. В Перник животът беше по-тих, но аз носех бурята в себе си. Започнах да пиша в тетрадка всичко, което ме мъчеше – гняв към майка ми, разочарование от баща ми, чувство за вина, че може би аз съм виновен за всичко.

Веднъж баба ме намери да плача в стаята си.
– Петре, детето ми… Знам, че ти е тежко. Но родителите ти са хора – грешат. Това не значи, че не те обичат.

Тогава за първи път се замислих – може би баба е права? Може би всички сме жертви на собствените си страхове и слабости?

С времето започнах да прощавам – първо на себе си, после на майка ми и баща ми. Върнах се в София след абитуриентския бал и посетих майка ми.

– Мамо… съжалявам за всичко, което ти казах.
Тя ме прегърна през сълзи:
– Аз съжалявам повече, Петре…

Сега съм на двадесет и пет години. Имам свое семейство и все още понякога усещам болката от миналото. Но знам едно – прошката не е слабост, а сила.

Понякога се питам: Ако можехте да простите най-близките си хора за най-голямото им предателство – бихте ли го направили? Или бихте носили болката цял живот?