Съботните изчезвания на Димитър: Истината зад „риболова“

— Пак ли ще ходиш за риба, Димитре? — гласът ми трепереше, докато гледах как той пъха стария си фланелен пуловер в торбата.

— Да, Мария. Ще се върна в неделя, както винаги — отговори той, без да ме погледне. Миришеше на бензин, а не на река. Вратата се хлопна и останах сама в тишината на съботната сутрин.

Този сценарий се повтаряше от месеци. Всяка събота — същата торба, същият пуловер, същото кратко „ще се върна“. В началото вярвах. Димитър винаги е обичал природата, а и кой мъж не обича да се похвали с улова си? Но нещо не беше наред. Не носеше риба. Не миришеше на тиня и водорасли. Не беше уморен, а по-скоро напрегнат, раздразнителен.

Преди две седмици дори ми донесе замразени филета от магазина и твърдеше, че сам ги е хванал. Усмихнах се, но вътре в мен нещо се пречупи. Започнах да го наблюдавам по-внимателно — как избягва погледа ми, как телефонът му е винаги на безшумен режим, как се прибира с нови дрехи или с аромат на чужд парфюм.

В неделята след поредното му „риболовно приключение“ седях на двора с чаша кафе, когато съседката ми Пенка се приближи. Тя винаги беше малко клюкарка, но този път гласът ѝ беше сериозен:

— Марийче, да не се обиждаш, ама видях твоя Димитър вчера следобед в града. Не беше сам…

— Как така? — едва прошепнах.

— С една жена беше. Млада, хубава… държаха се за ръце пред сладкарницата на площада.

Светът ми се срина. Не можех да дишам. Пенка ме гледаше със съжаление, но аз само кимнах и избягах вътре. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато се опитвах да си обясня какво се е случило с нашия брак. Кога изчезна любовта? Кога станахме непознати?

Вечерта, когато Димитър се прибра, го чаках в кухнята. Седнахме един срещу друг на масата — между нас стоеше само една чаша вода и купчина неизречени думи.

— Димитре… — започнах тихо. — Къде беше днес?

Той ме погледна за миг, после сведе очи.

— Казах ти… на риба.

— Лъжеш ме — прошепнах. — Пенка те е видяла в града с друга жена.

Той замръзна. За първи път от години видях страх в очите му.

— Мария… не е това, което си мислиш…

— Какво е тогава? Кажи ми! — гласът ми се извисяваше в празната стая.

Той замълча дълго. После въздъхна тежко и каза:

— Не знам как стана така. Чувствам се изгубен. Ти си добра жена, но между нас всичко стана рутина… Тя ме кара да се чувствам жив.

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Спомних си всички онези вечери, когато го чаках с топла супа и усмивка. Всички компромиси, всички надежди за по-добро утре.

— А аз? Аз какво съм за теб? — попитах през сълзи.

— Ти си семейството ми… но вече не знам дали това ми стига.

Думите му бяха като нож. Отидох в спалнята и затворих вратата след себе си. Прекарах нощта будна, мислейки за всичко изгубено — младостта ни, мечтите ни, доверието ни.

На следващия ден Димитър не каза нищо повече. Закуси мълчаливо и излезе за работа. Аз останах сама с мислите си и с празната къща. Опитах се да си спомня кога за последно сме се смели заедно или сме мечтали за нещо ново. Не можах.

Дните минаваха бавно. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. Майка ми настояваше да го изгоня веднага: „Не позволявай да те унижава!“. Но аз не можех да взема решение толкова лесно. Бяхме заедно повече от двадесет години. Имахме син — Георги, който учеше във Варна и рядко си идваше у дома.

Една вечер Георги ми се обади:

— Мамо, добре ли си? Чух някакви слухове…

Гласът му беше тревожен и аз не издържах — разплаках се по телефона.

— Татко ти… има друга жена…

Георги замълча дълго.

— Ще дойда у дома този уикенд — каза накрая твърдо.

В петък вечерта Георги пристигна с влака. Прегърна ме силно и седнахме на двора да говорим.

— Мамо, заслужаваш повече от това — каза той тихо. — Ако трябва, ще остана тук докато решиш какво да правиш.

Сълзите ми потекоха отново. За първи път от много време почувствах подкрепа и сила.

В неделя вечерта Димитър се прибра по-рано от обикновено. Видя Георги и застина на прага.

— Татко… — започна синът ни строго — …защо лъжеш мама? Защо я нараняваш?

Димитър не можа да отговори веднага. Седна до нас и дълго мълча.

— Не знам какво да правя… — прошепна най-накрая. — Не искам да ви губя, но не мога и да живея в лъжа.

Тогава разбрах: няма връщане назад. Любовта ни беше умряла отдавна, а аз просто отказвах да го приема.

На следващия ден събрах смелост и казах на Димитър:

— Искам развод. Искам ново начало — за мен и за Георги.

Той кимна мълчаливо. В очите му имаше тъга, но и облекчение.

Сега седя сама в празната къща и пиша тази история. Болката още е тук, но усещам и надежда. Може би най-накрая ще намеря себе си…

Понякога си мисля: Колко жени като мен живеят в лъжа от страх да останат сами? А дали самотата не е по-добра от предателството?