Сълзи на масата: Когато чуждата вина става твоя

– Не мога да повярвам, че пак няма какво да сложа на масата! – изкрещя Весела, докато трескаво ровеше из празния хладилник. Стоях в кухнята, с ръце, стиснати до побеляване, и се опитвах да не избухна. Дъщеря ѝ, малката Мария, стоеше до нея с големи, тъжни очи.

– Весела, казах ти, че ще ти помогна с каквото мога, но и ние едва свързваме двата края – опитах се да обясня тихо, но гласът ми трепереше.

– Лесно ти е да говориш! Ти имаш всичко – мъж, дом, дете… А аз? Всичко ми се разпадна заради една грешка и сега никой не иска да ми помогне! – гласът ѝ се пречупи и тя удари с юмрук по плота.

Петър влезе в кухнята точно в този момент. Видях как лицето му се напрегна. Той винаги беше между чука и наковалнята – сестра му от едната страна, аз от другата.

– Весела, не е честно да обвиняваш жена ми. Тя прави повече за теб, отколкото всеки друг – каза той строго.

– О, разбира се! Ти винаги ще я защитиш! – изсъска Весела. – А аз? Аз съм тази, която всички сочат с пръст! Защото съм сгрешила веднъж! Защото Мария не е от мъжа ми!

В този момент почувствах как гневът ми кипи. Не беше честно. Аз не бях виновна за нейните избори. Но знаех, че ако избухна, ще стане още по-зле.

– Весела, никой не те съди – казах тихо. – Просто… трябва да намерим решение. Не можем вечно да живеем така.

Тя ме изгледа с омраза.

– Лесно ти е! Ти не си сама! Не си била изоставена! Не си гледала дете без стотинка в джоба!

Петър въздъхна тежко и излезе от стаята. Останахме само аз и Весела. Чувах как Мария тихо подсмърча до прозореца.

– Знаеш ли какво е да гледаш детето си гладно? – прошепна Весела. – Да ти казва: „Мамо, гладна съм“, а ти да нямаш дори филия хляб?

Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години и ние с Петър едва оцеляхме. Но никога не съм обвинявала другите за нашите трудности.

– Весела, ще ти дам половината от това, което имаме – казах. – Но трябва да говориш с бащата на Мария. Той също носи отговорност.

Тя избухна:

– Как да говоря с него? Той ме мрази! Всички ме мразят! Дори ти!

– Не те мразя – отвърнах тихо. – Просто… понякога ми е трудно да разбера защо обвиняваш всички други.

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.

Вечерта Петър седна до мен на дивана. Мълчахме дълго.

– Не знам какво да правя – каза той накрая. – Тя е сестра ми… Но ти си моето семейство.

Погледнах го и усетих болката му. Знаех, че го боли за сестра му, но и че не иска нашето семейство да страда заради нейните грешки.

На следващия ден Весела пак дойде. Този път беше по-спокойна.

– Извинявай за вчера – каза тихо. – Просто… понякога ми идва в повече.

– Разбирам те – отвърнах. – Но трябва да намериш начин да продължиш напред. За Мария.

Тя кимна и за първи път видях надежда в очите ѝ.

Седнахме трите на масата и започнахме да говорим за работа, за училище на Мария, за бъдещето. За първи път от месеци усетих, че може би има светлина в тунела.

Но въпросът остана: докога ще носим чуждата вина? Докога ще позволяваме миналото да определя бъдещето ни?

Понякога се питам: ако бях на мястото на Весела, щях ли да обвинявам другите или щях да се боря сама? А вие как бихте постъпили?