Сълзи по изгубеното: Изповедта на един мъж, който разруши собствения си дом

– Не мога да повярвам, че го правиш, Митко! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в малката ни кухня в Люлин, с ръце, стиснати в юмруци. Беше късна есен, навън дъждът барабанеше по прозорците, а между нас се разразяваше буря, която щеше да промени живота ми завинаги.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно… – опитах се да я докосна, но тя отстъпи назад.

– Спокойно? След всичко? След като ми призна, че си бил с друга жена? – гласът ѝ се пречупи. – Как можа?

Това беше моментът, в който разбрах колко много съм объркал всичко. Но нека ви върна назад – там, където започна нашата история.

С Мария се запознахме в университета в София. Бяхме млади, бедни и амбициозни. Наехме малка гарсониера под наем в Надежда и всяка вечер заспивахме прегърнати, мечтаейки за по-добро бъдеще. Тя учеше педагогика, аз – икономика. Работехме каквото намерим – тя като детегледачка, аз разнасях пици. Но никога не се оплаквахме. Бяхме заедно срещу света.

След дипломирането си се оженихме скромно – само с най-близките ни хора в една малка църква в Банкя. После започнах работа в малка счетоводна фирма, а Мария стана учителка в кварталното училище. Започнах да мечтая за собствен бизнес и спестявах всяка стотинка. Тя беше до мен във всичко – носеше вкъщи тетрадки за проверяване и често заспиваше над тях, но никога не се оплака.

Годините минаваха и аз най-накрая отворих малък магазин за компютърни аксесоари на булевард Сливница. Работех до късно, често забравях за вечерята у дома. Мария ме чакаше с топла супа и усмивка. Понякога виждах умората в очите ѝ, но тя винаги казваше: „Всичко ще си струва, Митко.“

Но успехът ме промени. Започнах да излизам повече с колеги, да се връщам късно. В магазина дойде нова служителка – Елена. Беше млада, красива и амбициозна. Хареса ми вниманието ѝ, комплиментите ѝ, начина по който ме гледаше. Започнах да прекарвам все повече време с нея – уж по работа, а после и извън нея.

Една вечер Мария ме попита:
– Митко, има ли нещо между теб и тази Елена?

Излъгах я. Казах ѝ, че си въобразява. Но лъжата тежеше все повече. В крайна сметка ѝ признах всичко.

– Обичаш ли я? – попита ме тя тихо.
– Не знам… – прошепнах аз.

Тогава тя просто стана и излезе от стаята. На следващия ден си събра багажа и отиде при майка си във Враца.

Останах сам в празния ни апартамент. Елена настояваше да заживеем заедно, но нищо не беше същото. Липсваше ми Мария – нейният смях, нейната топлина, дори начинът, по който се караше за разхвърляните ми чорапи.

Минаха месеци. С Елена отношенията ни се разпаднаха бързо – тя искаше друг живот, други мечти. Магазинът започна да губи клиенти, а аз все по-често се прибирах сам и гледах старите снимки с Мария.

Една вечер не издържах и ѝ се обадих:
– Мария… Моля те, върни се! Сгреших! Не мога без теб!

Тя мълча дълго.
– Митко… Прости ми, но вече не мога да ти вярвам. Ти разруши всичко хубаво между нас.

Опитах се да я убедя – писах ѝ писма, пращах цветя на училището ѝ във Враца. Един ден отидох пред блока ѝ и я чаках с часове на студа.

– Защо си тук? – попита тя тихо.
– Защото те обичам! Защото съжалявам! Защото без теб съм никой!
– Митко… – въздъхна тя уморено. – Трябваше да мислиш за това преди да ме предадеш.

Върнах се в София със свито сърце. Всичко около мен беше празно – апартаментът, магазинът… дори приятелите ми вече ме избягваха. Майка ми плачеше по телефона:
– Сине, как можа да изпуснеш такава жена?

Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех какво да кажа на себе си.

Днес живея сам. Всяка сутрин минавам покрай училището, където някога Мария работеше. Понякога я виждам отдалеч – усмихната сред децата. Не смея да я заговоря.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад… бих ли направил същата грешка? Защо хората осъзнаваме стойността на истинската любов едва когато я изгубим завинаги?

Кажете ми… заслужавам ли втори шанс? Или някои грешки са непростими?