Сълзите на една майка: Историята на Мария и нейните деца

— Не мога да повярвам, че пак не дойдоха — прошепна Мария, докато държеше ръката ми в болничната стая. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а гласът ѝ трепереше. — Елена, какво направих погрешно? Защо ги няма?

Седях до леглото ѝ, стиснала устни, за да не избухна в плач. Вече трети месец Мария беше в болницата с тежка форма на диабет и усложнения. Децата ѝ — Петър, Ива и Даниела — не бяха дошли нито веднъж. Само аз ѝ носех супа, чисти дрехи и малко надежда.

Мария винаги беше силната от нас двете. Когато мъжът ѝ, Стефан, я напусна заради колежката си от счетоводството, тя не се срина. Вместо това стана още по-решителна. Работеше на две места — през деня в училищната столова, вечер в малко кафене на центъра на Пловдив. Винаги казваше: „Децата ми няма да им липсва нищо.“

Помня как всяка сутрин ставаше в пет, за да им приготви закуска — мекици с мед или банички с домашно сирене. После ги изпращаше на училище с усмивка и топла прегръдка. Вечер, колкото и уморена да беше, проверяваше домашните им и им разказваше приказки.

— Мамо, всички имат нови телефони — мрънкаше Петър, когато беше в осми клас. — Само аз съм с този стар боклук.

Мария въздъхваше и казваше: — Ще видим какво можем да направим, маме. Но ти знаеш, че парите не растат по дърветата.

Въпреки това, след няколко месеца спестяване и допълнителни смени, му купи желания телефон. Същото беше и с Ива — балът ѝ трябваше да е най-пищният. Роклята ѝ струваше повече от месечната заплата на Мария. Даниела пък искаше уроци по пиано и частни уроци по английски.

— Защо не си намериш някой? — питах я често аз. — Не можеш цял живот да си сама.

Тя само поклащаше глава: — Децата са ми достатъчни. Те са моят смисъл.

Годините минаваха. Децата пораснаха и заминаха — Петър в София, Ива в Германия, Даниела в Бургас. Мария оставаше сама в малкия апартамент в Кючук Париж. Понякога ми звънеше посред нощ:

— Елена, толкова ми липсват… Не помня кога последно ги видях заедно.

Когато се разболя, първо скри от всички. Аз разбрах случайно — съседката ѝ ми се обади, че линейка я е взела посред нощ. Отидох веднага в болницата. Лекарят ми каза:

— Сестра ви е изтощена. Има нужда от подкрепа.

Обадих се на децата ѝ. Петър каза:

— Леля Елена, имам важна среща, не мога да дойда сега.

Ива: — Мамо винаги преувеличава… Ще ѝ мине.

Даниела: — Имам изпит по финанси… Ще ѝ се обадя другата седмица.

Сърцето ми се късаше. Всеки ден носех храна и чисти дрехи на Мария. Разказвах ѝ за квартала, за времето, за всичко друго освен за децата ѝ. Тя все питаше:

— Обади ли се някой от тях?

— Не още, но сигурно са заети — лъжех я аз.

Една вечер я намерих разплакана:

— Елена… Мислиш ли, че съм ги разглезила? Може би трябваше да съм по-строга… Или да мисля повече за себе си?

Не знаех какво да кажа. Виждах как болестта я изяжда отвътре, но още повече я убиваше самотата.

На рождения ѝ ден реших да направя опит последен път. Обадих се на всички деца:

— Майка ви има рожден ден. Моля ви, елате поне за час.

Петър каза: — Ще видя дали мога да мина след работа.

Ива: — Имам онлайн среща с клиенти.

Даниела: — Ще изпратя цветя.

В крайна сметка никой не дойде. Донесох ѝ торта и свещичка. Пяхме „Честит рожден ден“ само двете. Тя духна свещичката със сълзи в очите:

— Как мислиш… Ако бях по-малко майка и повече жена… щях ли да съм по-щастлива?

Ден след ден Мария угасваше пред очите ми. Един следобед ме хвана за ръката:

— Елена… Обещай ми нещо… Ако някога децата ми се сетят за мен, кажи им само едно: че ги обичах повече от себе си.

Когато Мария почина, аз се обадих на децата ѝ. Дойдоха на погребението с наведени глави, но без сълзи. След това се върнаха към живота си.

Сега често се питам: Къде сбъркахме като общество? Защо най-голямата жертва остава невидима? Може ли любовта на една майка да бъде наказание вместо благословия?

А вие как мислите? Дали някога ще се научим да ценим хората до нас преди да ги загубим?