Сърцето ми остана в малкия Иван: Историята на една медицинска сестра и едно дете

— Не! Не може да е вярно! — гласът на майката на Иван отекна по коридора на болницата, докато аз стоях до вратата със стиснати юмруци. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на детското отделение. Въздухът миришеше на дезинфектант и страх.

Иван беше само на десет. Слабо момче с големи кафяви очи, които гледаха света с недоумение и тиха тъга. Бъбреците му отказваха, а семейството му — майка му Елена, баща му Георги и по-голямата му сестра Петя — не бяха съвместими донори. Всяка сутрин започваше с надежда и завършваше с отчаяние.

— Госпожо Мария, ще го загубим ли? — попита ме Елена една вечер, докато сменях системата на Иван. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

— Не знам — отвърнах честно. — Но ще направим всичко възможно.

Вкъщи мъжът ми Димитър не разбираше защо се прибирам късно и защо съм толкова разстроена.

— Това е просто работа, Мария! Не можеш да спасяваш всички! — крещеше той една вечер, докато аз мълчаливо вечерях.

— Но ако това беше нашият син? — прошепнах аз. — Ако беше нашият Мартин?

Той замълча. Знаех, че не разбира. Никой не разбираше.

Седмица по-късно лекарите обявиха, че времето изтича. Иван се влошаваше. В болницата цареше напрежение. Колегите ми шепнеха зад гърба ми:

— Горкото дете… Ами ако никой не се намери?

В онази нощ не можах да спя. Лежах до Мартин и слушах как диша. Представях си как Елена държи ръката на Иван и се моли за чудо.

На сутринта взех решение. Отидох при началника на отделението.

— Искам да проверите дали съм съвместима с Иван — казах твърдо.

Той ме погледна изненадано:

— Мария, това е огромна стъпка. Сигурна ли си?

— Да. Ако мога да помогна, ще го направя.

След седмица резултатите излязоха. Бях съвместима. Сърцето ми биеше лудо, когато казах на Елена:

— Ще даря бъбрека си на Иван.

Тя падна на колене и ме прегърна през кръста, плачейки:

— Как ще ти се отблагодарим? Как?

— Просто го обичайте — отвърнах аз.

Димитър беше бесен:

— Ще рискуваш живота си за чуждо дете? Ами Мартин? Ами аз?

— Не мога да живея със себе си, ако не опитам — казах тихо.

Денят на операцията беше най-дългият в живота ми. Докато ме караха към операционната, мислех за Мартин, за Димитър, за Иван и неговото семейство. Молех се всичко да мине добре.

Събудих се от упойката с болка в тялото и сълзи в очите. Първото нещо, което попитах беше:

— Иван добре ли е?

Лекарят се усмихна:

— Операцията мина успешно.

След седмица Иван дойде при мен с букет от полски цветя и детска рисунка. Прегърна ме силно:

— Благодаря ти, лельо Мария! Обещавам да стана лекар като теб!

Вкъщи Димитър вече не беше ядосан. Видя какво означава да дадеш част от себе си за друг човек. Мартин ме гледаше с възхищение:

— Мамо, ти си герой!

Но не всички бяха съгласни с решението ми. Сестра ми Катя ми каза:

— Ти си луда! Можеше да умреш! Защо го направи?

Понякога нощем се будя и се питам дали постъпих правилно. Но когато виждам усмивката на Иван и знам, че има бъдеще, разбирам, че бих го направила отново.

Сега хората говорят за донорството повече от всякога. В болницата идват семейства, които искат да научат как могат да помогнат на други деца като Иван.

Понякога се чудя: Колко от нас биха дали част от себе си за някой непознат? А ти би ли го направил?