Съседката, която винаги чукаше за лакомства: Историята на една граница
– Емилия, отвори, моля те! Само едно парченце шоколад, че ми падна захарта! – гласът на госпожа Тодорова отекна в коридора, докато аз стоях с ръка на дръжката и се чудех дали този път да не се престоря, че ме няма.
Беше вторник вечер. Денят ми беше минал в напрежение – шефът пак беше недоволен, а в магазина цените бяха скочили още повече. В хладилника ми имаше само две яйца и малко сирене. Но ето я пак – съседката от апартамента отсреща, която откакто се нанесох преди три месеца, не пропускаше да почука поне три пъти седмично с молба за нещо сладко. Първите няколко пъти ѝ давах с удоволствие – мислех си, че е самотна възрастна жена, а аз съм нова тук и трябва да съм добра. Но с времето молбите ѝ станаха все по-настойчиви, а аз все по-уморена.
Отворих вратата с изкуствена усмивка.
– Здравейте, госпожо Тодорова. Днес нямам шоколад, но мога да ви дам малко бисквити.
– Ох, Емилия, ти си злато! – тя влезе почти без покана и се огледа. – Ама какво е това сирене? Много е хубаво, откъде го купи?
– От пазара – отвърнах кратко и ѝ подадох бисквитите. Надявах се да си тръгне бързо.
– Ако имаш и малко чай… Знаеш ли, много ми пада кръвното напоследък. Само ти ме спасяваш!
В този момент усетих как гневът ми се надига. Не беше ли ясно, че и аз имам нужда от спокойствие? Че не мога всеки път да давам от малкото, което имам?
– Госпожо Тодорова, извинете, но днес съм много уморена. Може ли друг път?
Тя ме погледна с разочарование и въздишка.
– Ех, младите вече не са като едно време…
Затвори вратата след себе си и аз останах сама в тишината на апартамента си. Седнах на дивана и се загледах в празната чаша чай. Спомних си първия ден тук – колко се радвах на новото начало, на възможността да бъда независима. Но сега усещах как чуждите нужди започват да ме задушават.
На следващия ден я срещнах пред входа.
– Емилия, ще ми помогнеш ли да кача торбите? – попита тя с онзи тон, който не търпи отказ.
– Разбира се – казах автоматично и взех тежките чанти. В асансьора тя започна да ми разказва за младостта си, за това как навремето всички съседи си помагали.
– Сега хората са други – въздъхна тя. – Всеки гледа себе си.
Почувствах се виновна. Може би наистина бях станала егоистка? Но после се сетих за майка ми, която живее сама в друг град и никога не би поискала толкова много от някого. Защо тогава аз трябваше да давам безкрайно?
Вечерта звънецът пак иззвъня.
– Емилия, имаш ли малко захар? И ако може едно яйце…
Този път не издържах.
– Госпожо Тодорова, извинете ме, но и аз имам ограничен бюджет. Не мога всеки път да ви давам продукти. Надявам се да ме разберете.
Тя ме изгледа дълго и после каза тихо:
– Ясно… Ще си намеря друга врата.
Затвори бавно и аз останах с чувство на вина и облекчение едновременно. През следващите дни не я виждах често. Чувах я как говори с други съседи – явно беше намерила нови „жертви“. Но аз вече бях поставила граница.
Една вечер чух шум в коридора. Излязох и видях госпожа Тодорова седнала на стълбите със сълзи в очите.
– Добре ли сте? – попитах я внимателно.
– Не… Самотна съм. Децата ми са далеч, никой не идва… Затова обикалям по вратите. Не ми трябва толкова шоколад или яйца… Просто някой да ме чуе.
Седнах до нея и ѝ подадох носна кърпичка.
– Може би можем просто да си говорим понякога – предложих тихо. – Но трябва да уважаваме границите си.
Тя кимна и за първи път видях истинската ѝ уязвимост.
Сега понякога пием чай заедно – без лакомства, без молби. Просто разговори между две самотни души в един панелен блок.
Питам се: Къде свършва добротата и започва самоунищожението? Колко често позволяваме на другите да прекрачат границите ни от страх да не бъдем наречени егоисти?