Съседката, която винаги чукаше за лакомства: Историята на една граница

– Емилия, пак ли нямаш нещо сладичко? – гласът на госпожа Тодорова пронизваше тишината на коридора, докато чукаше с костеливите си пръсти по вратата ми. Беше вторник вечер, а аз тъкмо бях седнала да преброя стотинките си, чудейки се дали ще ми стигнат за сметките този месец.

Отворих вратата с усмивка, която се опитвах да направя искрена. – Здравейте, госпожо Тодорова. Имам малко бисквити, заповядайте.

Тя влезе без покана, сякаш апартаментът ми беше продължение на нейния. Седна тежко на стола до масата и започна да разказва за младостта си, за съпруга си, който отдавна не беше между живите, и за това как децата ѝ рядко се обаждат. Докато говореше, ръката ѝ не спираше да посяга към бисквитите.

Първите няколко пъти ѝ поднасях лакомства с удоволствие. Мислех си: „Самотна е жената, нека ѝ дам малко топлина.“ Но с времето посещенията зачестиха – понякога по два пъти на ден. Започнах да усещам как напрежението се натрупва в гърдите ми всеки път, когато чуя познатото почукване.

Една вечер, докато броях последните си левчета, телефонът звънна. Беше майка ми.

– Еми, как си? Пари имаш ли? – гласът ѝ беше загрижен.

– Добре съм, мамо. Ще се оправя някак – излъгах.

– Ако имаш нужда, кажи. Знам, че началото е трудно.

– Благодаря ти.

Затворих и се загледах в празната кутия от вафли. Следващия път, когато госпожа Тодорова дойде, вече нямах нищо да ѝ предложа. Тя ме изгледа укорително.

– Ех, Емилия, младите днес не мислите за възрастните. Едно време съседите си помагаха!

Почувствах се виновна. В главата ми се завъртяха думи като „егоистка“ и „безсърдечна“. Но после се сетих за всички онези вечери, когато съм пропускала вечеря, за да ѝ угодя.

На следващия ден я видях пред входа. Говореше с друга съседка – леля Мария.

– Тая новата е стисната – каза тя достатъчно високо, че да чуя.

Кръвта ми кипна. Вечерта седнах и написах писмо до себе си: „Имаш право на граници. Не си длъжна да угаждаш на всички.“

Седмица по-късно госпожа Тодорова пак почука.

– Емилия, имаш ли нещо сладичко?

Взех си дълбоко въздух.

– Госпожо Тодорова, разбирам, че ви е трудно и сте самотна. Но и аз имам своите грижи. Не мога всеки път да ви давам лакомства. Ако искате, може да пием чай заедно и да си поговорим.

Тя ме изгледа изненадано. За миг видях болка в очите ѝ, но после лицето ѝ омекна.

– Ами… добре – промълви тихо.

Така започнахме нов ритуал – чай без сладкиши, но с разговори. Понякога тя носеше ябълка или парче хляб със сирене. Говорехме за всичко – за миналото, за болките и радостите ни.

Но слуховете във входа не спряха. Съседите започнаха да ме гледат накриво. Един ден срещнах леля Мария на стълбите.

– Момиче, ти защо не помагаш повече на баба Тодорова? Тя е сама!

– Помагам ѝ по мой начин – отвърнах спокойно. – Но и аз имам нужда от помощ понякога.

Тя само цъкна с език и продължи нагоре.

Вечерта седнах до прозореца и се загледах в светлините на града. Чудех се: защо в България все още вярваме, че добротата е безкраен ресурс? Защо очакваме младите винаги да дават, а възрастните само да получават? Не е ли време да говорим открито за границите и взаимната подкрепа?

Може би не съм най-добрата съседка. Може би съм просто човек с лимити. Но поне вече знам: истинската доброта не е в това да се жертваш до последно, а да намериш баланса между себе си и другите.

А вие как бихте постъпили? Къде свършва добротата и започва самоуважението?