Сбогом на втората ми майка: Последната благодарност към леля Мария

– Не си тръгвай още, моля те! – гласът ми се разби в тишината на болничната стая, а леля Мария едва забележимо стисна ръката ми. Беше толкова слаба, че дори дишането ѝ звучеше като шепот. В този момент времето сякаш спря – часовникът на стената тиктакаше безмилостно, а аз се борех със сълзите си, които пареха очите ми.

Преди десет години загубих майка си. Бях на двадесет и две, току-що пристигнал в София от едно малко село в Родопите. Градът ме погълна – шумен, чужд, безмилостен. Работех по две смени в една закусвалня на булевард „Витоша“, а вечер се прибирах в мрачната си стая под наем, където стените миришеха на мухъл и самота. Майка ми почина внезапно – инфаркт. Не успях да се сбогувам с нея. Отидох си от погребението с усещането, че съм останал напълно сам на света.

Тогава срещнах леля Мария. Тя беше съседката от втория етаж – пенсионирана учителка по литература, вдовица от години. Първият път, когато ме видя да нося торби с евтини макарони и хляб, ме покани у тях: „Момче, ела да хапнеш нещо топло. Не може така.“ Отказах от срам, но тя настояваше – всеки път, когато ме срещнеше по стълбите, ми подаваше буркан лютеница или домашна баница. Постепенно започнах да ѝ разказвам за себе си – за майка ми, за мечтите ми да стана журналист, за страха ми от големия град.

– Знаеш ли, Иване – казваше тя често, – животът е като роман на Димитър Димов: пълен с болка, но и с надежда. Трябва да намериш своето „Тютюн“, да се бориш за него.

С времето леля Мария стана моята втора майка. Помагаше ми с всичко – от това да си намеря по-добра квартира до това да напиша първата си статия за местния вестник. Когато имах нужда от пари за учебници, тя ми даде спестяванията си от пенсията. Когато се провалях на интервюта за работа, тя ме прегръщаше и казваше: „Не се отказвай! Ти си умен и добър човек.“

Но животът не прощава никому. Преди година леля Мария започна да забравя думи, после забрави и името ми. Диагнозата беше безмилостна – Алцхаймер. Гледах как жената, която ме научи да вярвам в себе си, постепенно се превръща в сянка. Всяко посещение в болницата беше като малка смърт – тя ме гледаше с празни очи и питаше: „Ти кой беше?“

Една вечер през зимата телефонът звънна. Беше медицинската сестра:
– Моля ви, елате. Състоянието ѝ се влошава.

Тичах през заснежените улици на София, сърцето ми биеше лудо. Влязох в стаята и я видях – толкова крехка, почти прозрачна. Седнах до леглото ѝ и започнах да ѝ разказвам истории от миналото: как сме правили баница за Коледа, как сме гледали стари български филми по БНТ… В един момент тя ме погледна и прошепна:
– Иванчо…

Сълзите ми потекоха неудържимо. За миг тя си спомни кой съм.
– Благодаря ти… че не ме остави сама.

Това бяха последните ѝ думи.

Погребението беше скромно – няколко съседи, двама нейни бивши ученици и аз. Стоях до гроба ѝ и усещах как студът прониква до костите ми. След всичко преживяно пак се чувствах самотен – но този път знаех, че съм обичан.

Дните след това минаваха като в мъгла. Всяка сутрин очаквах да чуя гласа ѝ по телефона: „Иване, закуси ли? Не забравяй шапката!“ Но тишината беше оглушителна. В квартирата ѝ намерих стар албум със снимки – на мен и нея пред Народния театър, на масата с домашна лютеница… На последната страница беше написала: „На Иван – моето момче.“

Сега седя сам в малката кухня и пиша тези редове. Чудя се дали някога ще мога истински да благодаря на леля Мария за всичко. Дали хората осъзнават колко много значат за някого? Дали някой ден ще имам силата да бъда нечия втора майка или баща?

А вие… казахте ли „благодаря“ на хората, които са ви подали ръка навреме?