Сестра ми даде всичко за децата си, но когато се разболя, остана сама

– Къде са децата ми? – прошепна Елена с пресъхнали устни, докато стисках ръката ѝ в болничната стая. Беше три през нощта, а аз стоях до леглото ѝ, слушайки как апаратите отброяват секундите. Сърцето ми се късаше – сестра ми, която цял живот бе давала всичко за другите, сега лежеше сама.

Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да ѝ кажа, че децата ѝ – Даниела, Петър и Иво – не бяха дошли нито веднъж, откакто я приеха в болницата. Не можех да ѝ кажа, че след развода с Иван тя сама ги отгледа, работеше на две места, за да им осигури всичко, а сега… сега те бяха твърде заети със собствения си живот.

– Ще дойдат, Ели. Сигурна съм. – Излъгах я тихо и я погалих по косата. Тя затвори очи и по бузата ѝ се търкулна сълза.

Върнах се у дома призори. Мъжът ми Георги ме чакаше на масата с чаша чай.

– Пак ли беше сама? – попита той и въздъхна тежко.

– Не знам какво да правя. Не мога да ги накарам насила да дойдат. А тя… тя умира от мъка повече, отколкото от болестта си.

– Обади им се пак. Кажи им, че е зле.

Взех телефона и набрах Даниела. Тя вдигна след третото позвъняване.

– Лили, пак ли? Знам, че е зле, но имам работа. Не мога да оставя малкия сам. Петър е в чужбина, а Иво… не знам къде е Иво.

– Даниела, майка ти може да не издържи още дълго. Моля те…

– Ще видя какво мога да направя.

Затвори бързо. Стиснах телефона в ръка и усетих как гневът и отчаянието ме заливат. Как е възможно? Как можеш да забравиш човека, който ти е дал всичко?

Върнах се при Елена на следващия ден. Тя беше по-слаба, очите ѝ – помътнели.

– Лили… ти си тук. Само ти си тук.

– Тук съм, Ели. Винаги ще бъда тук.

– Спомняш ли си как ги носех на ръце до детската градина? Как им шиех дрехи от старите си поли? Как не спах цели нощи, когато имаха температура?

– Спомням си всичко.

– Защо тогава ме забравиха? Какво направих грешно?

Не знаех какво да ѝ кажа. Може би беше дала твърде много. Може би ги беше научила да приемат жертвата ѝ за даденост.

Дните минаваха бавно. Всяка вечер се прибирах у дома със свито сърце и усещането за безсилие. Георги ме прегръщаше и мълчеше – знаеше, че думите са излишни.

Една вечер получих съобщение от Иво: „Не мога да дойда. Не съм готов да я видя така.“

Петър не се обади изобщо.

Даниела дойде веднъж – стоя петнайсет минути до леглото на майка си и през цялото време гледаше телефона си. Когато излезе от стаята, Елена се разплака като дете.

– Не искам да умирам сама, Лили. Не искам…

Прегърнах я силно и ѝ обещах, че няма да я оставя.

Последните дни бяха най-тежки. Гледах как сестра ми угасва – не само физически, а и душевно. Болката ѝ не беше само от болестта, а от самотата и разочарованието.

На погребението ѝ децата стояха настрана – всеки потънал в собствените си мисли. След церемонията Даниела ме прегърна и прошепна:

– Може би не разбрахме навреме…

Петър замина още същия ден обратно за Германия. Иво не каза нищо.

Останах сама в празната къща на Елена, подреждайки снимките ѝ с децата по рафтовете. Питах се: Кога семейството ни се разпадна? Кога престанахме да бъдем едно цяло?

Понякога нощем чувам гласа ѝ: „Къде са децата ми?“ И се питам – колко струва една майчина жертва в свят, в който всички бързат и забравят корените си?

А вие… бихте ли оставили майка си сама в най-тежкия ѝ момент?