Сестри под един покрив: Заветът на старата къща
– Не, Наде, няма да оставя тази стая на теб! – гласът на Елица отекна в празния коридор на старата ни къща. Бях се върнала в Долно поле след години в София, а тя – след още повече време в Пловдив. Стояхме една срещу друга, всяка с куфарите си, всяка с болката си.
Смъртта на татко ни събра отново под този покрив. Къщата – голяма, с дебели каменни стени и скърцащи дъски – беше пълна със спомени и с призраците на нашето детство. Тук сме се карали за последното парче баница, тук сме се крили от майка, когато не сме си написали домашните. Но сега бяхме две жени, които не знаеха как да говорят една с друга.
– Ели, не става дума за стаята – опитах се да запазя спокойствие. – Става дума за това, че не можем да се разберем за нищо. Дори за това кой ще полее цветята на мама.
Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.
– Ти винаги решаваш всичко сама! – изсъска тя. – Когато татко се разболя, ти избра болницата. Ти реши кога да го погребем. А сега искаш да решиш какво ще стане с къщата!
В този момент усетих как гневът ми кипва. Толкова години се бях опитвала да бъда силната, да държа всичко под контрол. А тя… тя винаги беше бягала – първо в университета, после в чужбина, после в друг град.
– Ако не ти пукаше толкова за тази къща, защо изобщо се върна? – попитах я тихо.
Тя замълча. За миг видях сълзи в очите ѝ, но после ги скри зад гърба си и тръгна към двора.
Останах сама в коридора. Миризмата на старо дърво и на лавандула от шкафа на мама ме удари като шамар. Спомних си как двете с Елица беряхме лавандула заедно, как се смеехме до сълзи, когато се опитвахме да направим сапун по рецептата на баба.
Седнах на стълбите и зарових лице в ръцете си. Как стигнахме дотук? Какво ни раздели толкова много?
На следващия ден започнахме да разчистваме тавана. Там намерихме кашон със стари писма и снимки. Седнахме на пода сред праха и паяжините и започнахме да четем писмата на мама до татко от времето, когато са били млади. Всяко писмо беше изпълнено с любов и надежда, въпреки трудностите – липсата на пари, тежката работа по нивите, болестите.
– Помниш ли как мама ни караше да пеем „Облаче ле бяло“, когато ни беше страх от бурята? – попита Елица тихо.
Кимнах. В този момент сякаш между нас премина ток. За първи път от години почувствах сестра си близо.
– Мислиш ли… че някога ще можем да бъдем като тях? Да си прощаваме така лесно? – прошепна тя.
– Не знам – отвърнах честно. – Но мисля, че трябва да опитаме.
Дните минаваха в работа – боядисвахме стаите, сменяхме керемидите на покрива, садихме домати в градината. Понякога се карахме за глупости: кой е изял последната филия хляб или кой е забравил да затвори портата за кокошките. Но между тези дребни битки започнаха да никнат моменти на смях и споделени спомени.
Една вечер седяхме на верандата с чаша домашно вино. Гледахме как слънцето залязва над полето и слушахме щурците.
– Знаеш ли… – започна Елица колебливо. – Винаги съм ти завиждала. За това, че си силна. Че можеш да останеш тук и да се бориш с всичко.
Погледнах я изненадано.
– А аз винаги съм ти завиждала за смелостта да тръгнеш. Аз останах тук не защото съм силна… а защото ме беше страх от промяната.
Тя се усмихна през сълзи.
– Може би сме повече еднакви, отколкото си мислим.
В този момент разбрах: къщата не беше просто наследство от родителите ни. Тя беше нашият шанс да се намерим отново като сестри.
Сега, когато пиша тези редове от старата кухня, усещам мириса на прясно изпечен хляб и чувам смеха на Елица от двора. Не знам дали някога ще бъдем напълно безоблачни една към друга. Но знам, че тази къща ни даде втори шанс.
Понякога се питам: колко семейства са се разпаднали заради наследство? А колко са намерили пътя обратно един към друг? Може би не е важно какво делим… а какво можем да изградим заедно.