Шестдесетата ми пролет и писмото, което промени всичко

— Ето, Весела, честит рожден ден — каза Иван и ми подаде бял плик с леко трепереща ръка. Стоеше срещу мен на кухненската маса, а очите му бяха някак празни, въпреки че се опитваше да се усмихва. В този момент слънцето се прокрадваше през пердетата и осветяваше тортата, която сам си беше купил от кварталната сладкарница. Миришеше на кафе и на нещо неизказано.

— Какво е това? — попитах, опитвайки се да се усмихна, макар че усещах как нещо тежко се настанява в гърдите ми. — Да не са билети за театър? Или пак си измислил някоя изненада?

Той не отговори веднага. Само кимна и ме гледаше втренчено. Разкъсах плика с нетърпение, а после с ужас. Първите думи ме удариха като шамар: „Искова молба за развод“.

В този миг времето спря. Чух само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучето на съседите. Всичко друго изчезна — тортата, кафето, дори Иван. Седях като вцепенена, а ръцете ми трепереха толкова силно, че листовете почти паднаха на пода.

— Това… това някаква шега ли е? — прошепнах. Гласът ми прозвуча чуждо, сякаш не беше мой.

— Не е шега, Весела — каза той тихо и избягна погледа ми. — Мисля, че така е най-добре и за двамата ни.

— За двамата? — извиках. — Ти луд ли си? Шестдесет години ставам днес! Тридесет и пет години сме заедно! Как можа точно днес?

Той въздъхна тежко и се изправи. — Няма подходящ момент за такива неща. Просто… вече не мога така.

В този момент сякаш всичко, което бях градяла през живота си, рухна като къща от карти. Спомних си първите ни години заедно — как се запознахме на студентската бригада в Добрич, как се борихме за първото си жилище в Люлин, как отгледахме децата си с толкова много лишения и надежди. Всичко това… за да свърши с един плик на рождения ми ден?

— Има ли друга? — попитах с глас, който едва познах.

Иван замълча. Това мълчание беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Коя е тя? — настоях.

— Няма значение — отвърна той. — Просто… не съм щастлив отдавна. И ти не си.

— Аз не съм щастлива? — засмях се горчиво. — Аз съм уморена! Уморена от готвене, чистене, грижи за всички! За теб, за децата, за майка ти, когато беше болна! А ти… ти просто си тръгваш?

Той сведе глава и започна да събира нещата си. В този момент вратата се отвори и дъщеря ни Мария влезе с букет цветя.

— Честит рожден ден, мамо! — извика тя весело, но застина на място, когато видя лицата ни.

— Какво става? — попита тя тревожно.

— Баща ти… баща ти си тръгва — казах аз и гласът ми се пречупи.

Мария погледна баща си с недоумение.

— Тате? Какво значи това?

— Моля ви… нека не правим сцени — каза Иван тихо. — Решил съм го. Ще мина по-късно да взема останалите си неща.

Той излезе, оставяйки след себе си тишина, която тежеше повече от всяка дума.

Седяхме с Мария дълго време безмълвни. Тя ме прегърна и аз избухнах в плач като дете. После започнах да говоря несвързано — за младостта си, за мечтите си, за това как съм жертвала всичко за семейството.

— Мамо, ти си силна жена — каза Мария през сълзи. — Ще се справиш. Аз съм тук.

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се празна. През следващите дни всичко беше като в мъгла. Съседките започнаха да шушукат по стълбището. Една вечер чух как леля Пенка казва на другата съседка:

— Горката Весела! На тези години да я остави…

Децата ми се редуваха да ме посещават и да ме уверяват, че ще мине. Но нощем лежах будна и се чудех къде сбърках. Дали трябваше да работя повече? Дали трябваше да бъда по-красива? По-малко взискателна? Или просто така е писано?

Една сутрин реших да изляза навън. Отидох до пазара в „Красно село“, където винаги купувах домати от баба Сийка. Тя ме погледна внимателно:

— Как си, Веселке? Чух какво е станало…

— Не знам как съм — признах аз. — Все едно животът ми свърши.

— Глупости! — махна тя с ръка. — Животът почва след шейсет! Сега ще видиш колко приятелки ще намериш! Ще ходим на хорà в читалището!

Тези думи ме разсмяха през сълзи. За първи път от дни почувствах топлина в гърдите си.

Започнах да излизам повече. Записах се на народни танци в читалището „Славянска беседа“. Запознах се с други жени като мен — разведени, вдовици, самотни майки. Станахме приятелки. Смяхме се заедно, плакахме заедно.

Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Мисля си за Иван и за това какво можеше да бъде различно. Но вече не ме боли толкова много.

Животът продължава. Може би ще срещна някой нов човек или може би ще остана сама със себе си. Но вече знам: никога не е късно да започнеш отначало.

Питам ви: Кога човек трябва да спре да жертва себе си за другите? И има ли възраст, на която вече е късно да бъдеш щастлив?