Синът ми ме изключи от живота си, след като спрях да го издържам: една година без внучката ми

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сърцето ми биеше като лудо. – Пенсията ми не стига дори за лекарствата, а ти пак искаш пари за наема си.

От другата страна на линията настъпи тишина. После синът ми, Петър, изсъска:

– Значи така, мамо? След всичко, което си правила за мен, сега ще ме оставиш да се оправям сам?

– Вече не мога, сине. Не съм млада. Работих цял живот за теб – две работи, докато беше малък, после нощни смени в шивашкия цех, само и само да не ти липсва нищо. Но сега… просто не мога.

– Добре – каза той студено. – Щом така си решила.

Затвори. Дълго стоях с телефона в ръка, а в ушите ми кънтяха думите му. Не знаех, че това ще е последният ни разговор за дълго време.

Мина година. Година без да видя малката Мария – внучката ми, която обожавах. Всяка събота правех баница и чаках да чуя звънеца на вратата. Но никой не идваше. Писах съобщения на Петър: „Как сте? Как е Мария?“, но той не отговаряше. Дори на рождения ми ден не получих обаждане.

Съседката ми, леля Сийка, ме гледаше със съжаление:

– Не може така, Цвето! Ти си му майка. Отиди при тях!

– Ами ако не ме пусне? – питах я аз със задавен глас.

– Ще те пусне! Кръвта вода не става.

Но кръвта явно може да стане вода. Един ден събрах смелост и отидох до апартамента им в Люлин. Звъннах на вратата. Чух стъпки отвътре, после гласът на Петър:

– Кой е?

– Аз съм, мамо…

Вратата остана затворена.

– Петре, моля те… Искам само да видя Мария. Донесла съм ѝ книжка.

– Не ни трябва нищо! – изкрещя той и трясна вратата така силно, че книжката падна от ръцете ми.

Седнах на стълбите и заплаках като дете. Минаваха хора, гледаха ме с любопитство, но никой не каза нищо. Върнах се вкъщи с празни ръце и още по-празно сърце.

Вечерите станаха дълги и мъчителни. Гледах стари снимки – Петър като малък на морето в Несебър, после първият му учебен ден, после абитуриентската му… Всичко съм дала за него. Когато баща му ни напусна, бях сама с дете и без пари. Работех по 12 часа на ден, шиех рокли за чужди деца, а моето растеше само вкъщи. Но никога не се оплаках. Винаги намирах сили да му сготвя любимите кюфтета или да му купя нова топка.

Когато завърши университета, му помогнах да си купи първата кола – взех заем от банката и изплащах пет години. После му дадох спестяванията си за капаро за апартамент. Мислех си: „Ще имат дом, ще са щастливи.“

Но щастието явно е до време. Когато се роди Мария, бях най-щастливата баба на света. Всяка неделя идваха у дома – тя рисуваше с пастели по стените, а аз ѝ четях приказки за Златното момиче и Сливи за смет.

Петър често идваше да иска пари – за ремонт, за детска градина, за почивка на морето. Давах всичко без да питам. Но когато пенсията ми стана едва 600 лева и започнах да броя стотинките за хляб, разбрах че повече не мога.

Сега живея сама в малкия двустаен апартамент в Надежда. Сутрин ходя до пазара за евтини зеленчуци, после седя на пейката пред блока и гледам как другите баби разхождат внучетата си. Понякога чувам детски смях и се обръщам с надежда – но Мария я няма.

Съседите ме питат:

– Защо не идват при теб?

– Заети са… – лъжа ги аз и се усмихвам тъжно.

Една вечер телефонът иззвъня. Сърцето ми подскочи – беше непознат номер.

– Ало?

– Бабо? – тихо прошепна Мария.

Сълзите ми потекоха веднага.

– Марийке! Как си, слънчице?

– Добре съм… Тате каза да не ти звъня… Но аз исках да ти кажа „Честит имен ден“.

– Благодаря ти, мило мое дете! Много ми липсваш…

– И ти ми липсваш… – прошепна тя и затвори бързо.

Стоях дълго с телефона в ръка и се чудех какво да направя. Да отида пак? Да звънна на Петър? Или просто да чакам?

Понякога нощем се питам: Къде сбърках? Дадох всичко от себе си – любов, време, пари… Защо детето ми ме изключи от живота си толкова лесно? Дали любовта на децата ни е само докато им даваме? Или някъде по пътя забравихме какво значи истинско семейство?

Кажете ми вие: Какво бихте направили на мое място? Ще простите ли такова предателство или ще продължите да чакате с надежда?