Синът ми ме предаде – как да продължа напред?

— Как можа, Георги? — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така силно, че кокалчетата ми побеляха. Синът ми стоеше срещу мен, с наведена глава и стиснати устни. В този момент времето сякаш спря. Чувах само собствения си ускорен дъх и тиктакането на стенния часовник.

— Мамо, не исках да те нараня… — прошепна той, но думите му се разтвориха в тишината като дим.

Преди два дни разбрах, че Георги е взел пари от семейната ни каса — спестяванията, които пазехме за ремонта на покрива. Беше ги дал на негов приятел, за когото твърдеше, че е изпаднал в беда. Но истината беше друга — парите бяха похарчени за нощни забавления и скъпи дрехи. Разбрах го случайно, когато съседката Мария ми разказа как е видяла Георги в един от баровете в центъра на града.

Не можех да повярвам. Винаги съм се гордяла с него — добро момче, възпитано, учи добре, помага вкъщи. След смъртта на баща му преди пет години станахме още по-близки. Мислех си, че мога да му вярвам безрезервно. А сега… сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми.

— Защо не ми каза? — попитах го с глас, който едва познах като свой.

— Страхувах се… Знаех, че ще се разочароваш. Не исках да те тревожа още повече — отвърна Георги и очите му се напълниха със сълзи.

— По-добре ли е сега? — не издържах и гневът избухна в мен. — По-добре ли е да ме лъжеш? Да вземеш парите ни без да кажеш дума?

Той не отговори. Само седеше там, свит и безпомощен. В този момент си спомних всички онези вечери, когато седяхме двамата на дивана и гледахме стари български филми. Как му разказвах за младостта си, за трудностите през 90-те, за това как баща му и аз сме се борили за всяка стотинка.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за самотата след смъртта на Иван, за усилията ми да бъда и майка, и баща. За мечтите ми Георги да стане честен човек. А сега… всичко изглеждаше напразно.

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежката ми Даниела забеляза веднага.

— Какво ти е? Изглеждаш ужасно — попита тя загрижено.

— Не мога да говоря… — отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи.

В обедната почивка я дръпнах настрана и й разказах всичко. Тя ме прегърна.

— Знам, че боли — каза тихо. — Но той е още дете. Всички правим грешки. Може би има нужда от помощта ти повече от всякога.

— Ами ако го простя и той пак ме излъже? Ако това е началото на нещо по-лошо?

— Само ти можеш да решиш — отвърна Даниела. — Но ако го отблъснеш сега, може да го загубиш завинаги.

Вечерта Георги ме чакаше у дома. Беше оставил бележка: „Мамо, моля те, говори с мен.“

Седнахме един срещу друг в хола. Той започна пръв:

— Знам, че съм те предал. Не мога да си го простя. Моля те… дай ми шанс да ти покажа, че мога да се променя.

Гледах го дълго. Виждах в него момчето, което държах за ръка първия учебен ден; момчето, което плака на гроба на баща си; момчето, което обеща да ме пази винаги.

— Ще върнеш парите до последната стотинка — казах твърдо. — Ще работиш през лятото и ще помагаш вкъщи. Но доверието… то не се връща толкова лесно.

Той кимна със сълзи в очите.

— Знам. Ще направя всичко…

Минаха седмици. Георги започна работа в кварталната бакалия. Всяка вечер носеше част от заплатата си у дома. Помагаше повече от всякога — чистеше двора, готвеше, дори ме изненада с букет цветя за рождения ми ден.

Но вътре в мен остана една празнина. Всяка негова закъсняла стъпка по стълбите ме караше да се свивам от страх: „Дали пак няма да ме излъже?“

Една вечер седнахме на балкона и гледахме залеза над панелките.

— Мамо… ще можеш ли някога пак да ми вярваш? — попита Георги тихо.

Погледнах го дълго и тежко въздъхнах.

— Не знам, сине… Надявам се. Но трябва време.

Сега ви питам вас: Как бихте постъпили на мое място? Може ли доверието да се върне след такава болка? Или понякога трябва просто да пуснем хората, които обичаме най-много?