„Сине, защо ти е болна жена?“ – Историята на една българска свекърва и нейната снаха

– Сине, защо ти е болна жена? Може би още не е късно за развод?

Думите на свекърва ми, Мария, прорязаха въздуха като нож. Стоях в кухнята, с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха. Чух ги ясно, макар че уж говореха тихо в хола. Мъжът ми, Петър, мълчеше. Не знам дали беше шокиран или просто не знаеше какво да каже. Аз обаче чух всичко. И сякаш за миг се върнах двадесет години назад – когато бях здрава, млада и майка ми се гордееше с мен.

Сега съм на тридесет и осем. Преди две години ми поставиха диагноза – множествена склероза. Болестта дойде като гръм от ясно небе. Първо започнаха изтръпванията по ръцете, после умората, която не можех да обясня. Лекарите ме гледаха със съжаление, а аз се опитвах да се държа. За децата, за Петър, за себе си.

Но най-трудното не беше болестта. Най-трудното беше погледът на свекърва ми. Онзи поглед, който казваше: „Ти вече не си същата.“

– Петре, ти си млад още. Можеш да намериш друга жена – настояваше тя.

– Мамо, стига! – гласът му беше тих, но твърд.

– Какво ще правиш с болна жена? Децата ти ще гледат майка си как страда! – не спираше тя.

Петър излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Аз стоях в кухнята и се чудех дали да изляза при тях или да се скрия в спалнята. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие – да ме видят слаба.

Вечерта Петър легна до мен и ме прегърна. Мълчахме дълго.

– Знаеш ли… – започнах аз, – понякога си мисля, че майка ти е права.

Той се обърна към мен:

– Недей така. Не я слушай.

– Но аз вече не съм същата… Не мога да тичам с децата в парка, не мога да работя като преди…

– Ти си моята жена. Това никога няма да се промени.

Исках да му повярвам. Наистина исках. Но думите на Мария кънтяха в главата ми дни наред.

На следващата сутрин тя ме посрещна на прага на кухнята.

– Добро утро – казах тихо.

– Добро утро – отвърна тя сухо. – Ще можеш ли да приготвиш закуска за децата или да им направя аз?

– Ще се справя – отвърнах и се опитах да звуча уверено.

Видях как ме гледа – с онзи поглед на съжаление и укор едновременно. Сякаш не бях достатъчно добра за сина ѝ вече.

Децата усещаха напрежението. Дъщеря ми Ива ме попита една вечер:

– Мамо, защо баба е тъжна, когато те гледа?

Какво да ѝ кажа? Че баба ѝ мисли, че съм бреме? Че болестта ми е срам за семейството?

– Баба просто се тревожи за всички ни – казах и я прегърнах силно.

С времето започнах да избягвам Мария. Затварях се в стаята си под претекст, че съм уморена. Петър усещаше това и се опитваше да балансира между нас двете. Но напрежението растеше.

Една вечер чух как Мария говори по телефона със сестра си:

– Не знам какво ще правим… Тя е болна, Петър ще се съсипе покрай нея… Децата ще страдат…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Защо хората мислят така? Защо болестта ме прави по-малко човек? По-малко майка? По-малко съпруга?

Майка ми дойде на гости след няколко седмици. Видя ме уморена и отслабнала.

– Мило мое момиче… – каза тя и ме прегърна. – Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш ненужна.

Разплаках се на рамото ѝ като дете.

– Мамо… страх ме е. Страх ме е, че ще остана сама… Че Петър ще си тръгне… Че децата ще ме помнят само като болна майка…

– Ти си силна! Ти си борец! – каза тя твърдо. – А ако някой не го вижда, това е негов проблем.

Тези думи ми дадоха сили. Реших да говоря открито с Петър.

– Ако някога почувстваш, че не можеш повече… ако решиш, че заслужаваш друг живот… кажи ми. Не искам да бъда тежест за теб.

Той ме хвана за ръцете:

– Ти си моят живот! Не си тежест! Не позволявай на мама да ти внушава такива неща!

Но Мария не спираше. Всеки ден намираше повод да ме уязви:

– Защо не можеш да изведеш децата? Защо Петър трябва всичко сам да върши? Защо не можеш да работиш?

Понякога имах чувството, че умишлено ме провокира, за да си тръгна сама.

Една вечер избухнах:

– Мария, разбирам, че ви е трудно да приемете болестта ми! Но аз съм тук! Аз съм майка на вашите внуци! Аз съм жена на сина ви! И няма да позволя повече да ме унижавате!

Тя ме погледна изненадано. За първи път ѝ говорех така твърдо.

– Аз просто… искам най-доброто за Петър… – прошепна тя.

– Ами ако най-доброто за него съм аз? Дори болна?

От този ден Мария стана по-тиха. Не спря напълно с упреците, но вече знаеше, че няма да мълча.

Болестта ми не изчезна. Всеки ден е битка – със себе си, с тялото си, с предразсъдъците на хората около мен. Но вече знам: заслужавам любовта на мъжа си и уважението на семейството си.

Понякога вечер се питам: ако утре всичко свърши, ще запомнят ли ме като бреме или като човек, който се бори до последно? А вие как бихте постъпили на мое място?