След предателството на снаха ми: Вече не е добре дошла в дома ми

— Какво ще кажете, ако ви разкажа нещо, което никой друг не знае? — гласът на Мария, бъдещата ми снаха, проряза тишината на масата като нож. Всички замръзнахме. Беше съботна вечер, цялото семейство се беше събрало у нас — синът ми Георги, дъщеря ми Елена с мъжа си, малките внуци, дори съседката леля Пенка беше дошла за малко. Бях приготвила мусака и баница, както винаги, когато искам да усетя топлината на дома.

Но тази вечер топлината се изпари. Мария седеше с чаша вино, очите ѝ блестяха странно. — Знаете ли, че съседът ви Иван всъщност е бил уволнен от работата си заради кражба? — каза тя и се усмихна леко. Леля Пенка се задави с баницата. — И че Елена е взела заем от бившия си приятел, без Георги да знае? — продължи Мария, а аз усетих как кръвта ми застива.

— Стига, Мария! — извиках аз, но тя вече беше започнала. Разказваше неща, които никой не би трябвало да знае — кой е изневерявал, кой е лъгал за пари, кой е говорил зад гърба на другия. Внуците гледаха с широко отворени очи. Георги се опита да я спре:

— Мария, какво правиш? Това са лични неща!

Тя само се усмихна:

— Истината винаги излиза наяве, нали така?

В този момент усетих как домът ми се разпада пред очите ми. Всички станаха неспокойни, някои започнаха да се оправдават, други да се карат. Леля Пенка избяга разплакана. Елена ме гледаше с укор, сякаш аз съм виновна за всичко.

След вечерята Георги дойде при мен в кухнята.

— Мамо, Мария не е лош човек. Просто… понякога не знае кога да спре.

— Това не е просто — отвърнах аз. — Това е предателство. Как може да рови в живота на всички и да руши доверието между нас?

Той замълча. Видях болката в очите му. Знаех, че го боли между двете жени в живота му.

На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Съседите шушукаха, роднините се караха помежду си. Семейството ни беше разбито на парчета. Дори малките внуци усещаха напрежението.

Седнах сама на кухненската маса и се разплаках. Спомних си как винаги съм мечтала за голямо и сплотено семейство. Как съм пазила тайните на всички, за да има мир и любов у дома. А сега една чужда жена разруши всичко за една вечер.

След няколко дни Георги дойде сам.

— Мамо, Мария иска да поговори с теб. Съжалявала била…

Погледнах го строго:

— Не искам да я виждам тук повече. Докато не разбере какво е доверие и уважение към семейството, няма място в този дом.

Той наведе глава:

— Обичам я…

— И аз обичам теб — казах тихо. — Но трябва да защитя всички ни.

Дълго време след това домът ни беше празен. Никой не идваше на гости, телефонът мълчеше. Чувствах се виновна — дали не бях прекалено строга? Дали можех да простя?

Една вечер Елена дойде при мен.

— Мамо, може би трябва да ѝ дадеш шанс. Всички правим грешки…

Погледнах я уморено:

— Грешките се прощават, когато човек осъзнае болката, която е причинил.

Седнахме двете на дивана и мълчахме дълго. Спомних си първите години с мъжа ми — колко трудно беше да бъда приета от свекърва си. Колко пъти съм плакала сама в кухнята…

Може би Мария също се чувства чужда и уплашена? Може би това беше нейният начин да привлече внимание?

Но споменът за онази вечер още ме болеше.

Сега стоя тук, в празната всекидневна, и се питам: Кога една майка трябва да прости? И дали доверието може някога да се върне там, където е било разбито?