След раждането разбрах, че мъжът ми води двоен живот

– Къде беше цяла нощ, Николай? – прошепнах, докато държах малката Елица в ръцете си. Беше едва на няколко часа, а аз вече усещах как нещо тежко се настанява в гърдите ми. Болницата ухаеше на дезинфектант и прясно сварено кафе, а в стаята цареше онази особена тишина, която само майките познават – тишината между два плача.

Николай стоеше до прозореца, с гръб към мен. Не отговори веднага. Видях как раменете му потрепнаха, сякаш се готвеше за битка. – Имах работа, Зори. Ти знаеш колко е напрегнато в офиса напоследък.

Лъжата беше толкова прозрачна, че ме заболя физически. Познавах го по-добре от всеки друг – или поне така си мислех. В този момент телефонът му иззвъня. Погледна го и побърза да го загаси, но на екрана проблесна име: „Мая – работа“.

Сърцето ми се сви. Мая? Никога не бях чувала за такава колежка. В онзи миг нещо в мен се пречупи. Не можех да си позволя да се разплача – не и сега, не и пред детето ни. Преглътнах сълзите и се опитах да се съсредоточа върху малкото същество в ръцете си.

Следващите дни бяха размазани от умора, болка и подозрения. Николай идваше и си тръгваше, винаги с извинения – „среща“, „спешен проект“, „шефът настоява“. Майка ми се опитваше да ми помага, но усещаше напрежението във въздуха.

– Зорнице, всичко наред ли е? – попита ме една вечер, докато къпехме Елица.

– Не знам, мамо… – прошепнах. – Имам чувството, че нещо не е наред с Николай.

Тя ме погледна дълго и тежко. – Мъжете понякога се плашат от отговорността. Но ако има нещо повече… трябва да разбереш.

Същата нощ не можах да заспя. Взех телефона на Николай, докато той спеше на дивана в хола – уж за да не буди бебето. Паролата беше рождената дата на Елица. Отключих го с треперещи ръце.

В чата с „Мая – работа“ имаше стотици съобщения. Снимки от ресторанти, гласови съобщения с шепот: „Липсваш ми“, „Кога ще си мой само за мен?“. Сърцето ми се разби на парчета. Прочетох всичко до края – дори когато очите ми пареха от сълзи.

На сутринта го чаках в кухнята. Бях приготвила кафе, както винаги, но този път ръцете ми не трепереха от умора, а от гняв.

– Знам всичко, Николай. Знам за Мая.

Той пребледня, после се опита да се оправдае:
– Зори… не е това, което си мислиш…

– Не ме лъжи повече! – извиках толкова силно, че Елица се разплака в другата стая.

Той млъкна. Погледна ме с онзи празен поглед на човек, който вече е загубил всичко важно.

– Обичам те… но…

– Но какво? – прекъснах го. – Но ти липсва тръпката? Или просто не ти пука за мен и детето ни?

Той не отговори. Само наведе глава и излезе от апартамента.

Останах сама с бебето си и с тишината. Майка ми дойде веднага щом ѝ се обадих. Прегърна ме и каза:
– Ще мине време, ще боли… но ще оцелееш. За Елица.

Минаха седмици на безсънни нощи и безкрайни въпроси: Къде сбърках? Защо не видях по-рано? Как ще се справя сама?

Николай идваше да вижда дъщеря си, но между нас вече нямаше нищо освен студени думи и формални усмивки пред детето. Мая така и не видях никога – само веднъж я чух по телефона, когато Николай забрави да изключи звука. Гласът ѝ беше млад, весел… чужд.

Постепенно започнах да намирам сили в себе си. Записах се на курс по дигитален маркетинг, за да мога да работя от вкъщи и да се грижа за Елица. Започнах да излизам с приятелки в парка, да говоря с други майки – някои от тях също бяха сами.

Една вечер седяхме на пейка до детската площадка и Мария – жена на около 40 години с две деца – ми каза:
– Зорнице, мъжете идват и си отиват… Но децата остават. И твоята сила също остава.

Погледнах Елица как спи в количката и усетих топлина в гърдите си. Не бях сама. Имах себе си. Имах детето си.

Сега, година по-късно, Николай живее с Мая в друг квартал. Вижда Елица веднъж седмично. Аз съм по-силна от всякога – работя, уча нови неща и вярвам в себе си.

Понякога нощем още плача – за изгубените мечти, за предателството… Но вече знам: не аз съм виновна за неговия избор.

Питам се: Колко жени като мен преминават през това мълчаливо? Колко още ще търпим лъжите и ще се обвиняваме сами? Може би е време да говорим открито за болката си…