След смъртта на баща ми изгоних неговата жена: семейството ми ме мрази, но не съжалявам

– Не можеш да останеш тук повече, Мария. – Гласът ми трепереше, но очите ми бяха сухи. Стоях в хола на апартамента в Люлин, където баща ми прекара последните си години, а срещу мен – жената, която наричах „неговата жена“, никога „мащеха“.

Тя не каза нищо. Само ме гледаше с онзи празен поглед, който ме побъркваше още от първия ден, в който влезе в живота ни. Баща ми я обичаше – това беше ясно за всички. Но аз никога не я приех. След смъртта му всичко избухна като стара рана, която никога не е заздравяла.

Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми остана сам за няколко години, докато не срещна Мария. Тогава бях на петнайсет и вече бях научила какво е да се бориш за вниманието на родител, който е погълнат от нова любов. Никога не ѝ простих, че зае мястото на майка ми. Никога не ѝ позволих да стане част от мен.

След погребението вкъщи беше пълно с хора – роднини, съседи, приятели от работата на татко. Всички говореха тихо, сякаш се страхуваха да не събудят спомените. Аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. В главата ми кънтяха думите на леля Станка: „Сега всичко е твое, нали знаеш? Той остави апартамента на теб.“

Това беше истината – баща ми беше написал завещание преди две години. Може би е знаел, че краят наближава. Може би е искал да ме защити. Но аз усещах тежестта на този подпис като камък върху гърдите си.

Мария остана в апартамента още седмица след погребението. Не говорехме много. Тя се движеше като сянка из стаите, прибираше дрехите на татко, подреждаше снимки, които аз не исках да гледам. Една вечер я чух да плаче в кухнята. Не отидох при нея.

– Не мога да остана тук – каза тя накрая тихо, когато ѝ казах да си тръгне. – Но и ти няма да намериш покой така.

– Това не е твой дом – отвърнах рязко. – Никога не е бил.

Сестра ми Катя ме нарече чудовище по телефона. „Как можа? Тя беше с татко до последно! Ти мислиш само за себе си!“ Братовчед ми Петър не ми говори вече месец. Дори леля Станка започна да ме избягва.

Но аз не съжалявам.

Всяка вечер сядам сама в хола и гледам старите снимки – мама с мен и татко на морето в Созопол, аз с първото си колело пред блока, татко с усмивка, която вече никога няма да видя. Понякога се чудя дали Мария има такива снимки. Дали пази нещо от него освен болката.

Преди няколко дни намерих писмо в чекмеджето му. Беше адресирано до мен:

„Мила Деси,

Знам, че ти е трудно да приемеш Мария. Знам и че ти липсва майка ти – и на мен ми липсва всеки ден. Но Мария ми даде сила да продължа напред. Надявам се един ден да ѝ простиш.“

Смачках писмото в ръка и го хвърлих обратно в чекмеджето. Не бях готова да простя. Не и още.

В квартала започнаха да говорят – „Деси изгони жената на баща си“, „Гледай я каква е студена“, „Парите и апартаментът са по-важни от всичко“. В магазина продавачката ме гледа странно. Съседката от долния етаж спря да ме поздравява.

Една вечер Катя дойде у нас без предупреждение. Влезе ядосана и затръшна вратата:

– Какво ти става? Защо си толкова жестока?

– Не разбираш – казах тихо. – Тя никога не беше част от нашето семейство.

– А татко? За него мислиш ли? Той я обичаше!

– Аз съм му дъщеря! Това е моят дом!

Катя се разплака и излезе без да каже нищо повече.

Останах сама сред тишината на апартамента. Понякога се чудя дали не сбърках. Дали болката от миналото не ме заслепи толкова, че забравих какво значи прошка.

Но после си спомням всички вечери, в които чаках баща ми да се прибере, а той идваше късно – щастлив с Мария. Всички рождени дни, които празнувахме отделно. Всички думи, които никога не изрекохме.

Може би съм егоистка. Може би съм просто дете, което никога не порасна напълно след смъртта на майка си.

Но това е моят избор.

Сега стоя тук – сама в апартамента на баща си, заобиколена от спомени и тишина. Питам се: ако трябваше пак да избирам, щях ли да постъпя по същия начин? И кой има право да съди сърцето на този, който остава, когато всичко се разпада?