Срамът на дъщеря ми – между бедността и любовта

– Мамо, не можеш ли поне веднъж да дойдеш с нещо по-така? – гласът на Мария трепереше, докато държеше в ръцете си скромния ми подарък – ръчно плетен шал. Беше Коледа, а аз стоях в антрето на лъскавия апартамент на сватовете ѝ в Лозенец, с обувки, които вече пропускаха вода.

Погледнах я в очите и усетих как нещо се къса вътре в мен. „Поне веднъж…“ – ехото на думите ѝ ме удари по-силно от всяка обида. Не беше първият път, в който усещах, че не съм достатъчна. Но този път го каза на глас. Пред мен. Пред себе си.

Мария винаги беше умна и амбициозна. Още от малка мечтаеше за повече – за по-голям свят, за по-широки хоризонти. Аз бях тази, която я учеше да чете, която ѝ купуваше книги от антикварния пазар, защото новите бяха скъпи. Бях тази, която ѝ шиеше рокли за абитуриентския бал, защото не можех да си позволя дизайнерски тоалет. Но тя никога не се оплакваше тогава.

Сега обаче всичко беше различно. Съпругът ѝ – Димитър – беше син на известен бизнесмен. Семейството му притежаваше няколко фирми, апартаменти по морето и къща в Бояна. На масата имаше изобилие – скъпи вина, гурме хапки, подаръци с лъскави опаковки. Аз донесох домашна баница и шал, изплетен с любов и малко останала прежда.

– Мамо, разбери ме… – прошепна Мария, когато останахме сами в кухнята. – Не е само заради мен. Просто… хората тук са различни. Понякога се чувствам неудобно, когато питат какво работиш или защо не можеш да ни помогнеш с нещо повече.

– Срамуваш ли се от мен? – попитах тихо.

Тя замълча. Погледна настрани. Това мълчание беше по-красноречиво от всяка дума.

Върнах се у дома с градския транспорт. В автобуса беше студено, а шалът, който бях изплела за Мария, още топлеше ръцете ми – тя го беше забравила на закачалката. През прозореца гледах светлините на града и си мислех за всички онези години, в които броях стотинките за хляб и мляко, за да има тя всичко необходимо.

На следващата сутрин телефонът звънна. Беше майката на Димитър – госпожа Стефанова.

– Госпожо Иванова, Мария много се тревожи за вас – каза тя с онзи тон, който уж е загрижен, а всъщност те кара да се чувстваш още по-малък. – Ако имате нужда от нещо… ние можем да помогнем.

– Благодаря ви – отвърнах сухо. – Имам всичко необходимо.

Затворих телефона и се разплаках. Не от обида, а от безсилие. Какво значи „всичко необходимо“? За мен това бяха спомените от първите стъпки на Мария, рисунките ѝ по стените на панелката ни в Люлин, вечерите с приказки и смях. За тях „необходимото“ беше нова кола или екскурзия до Дубай.

Дните минаваха тежко. Мария рядко ми се обаждаше. Когато го правеше, разговорите бяха кратки и повърхностни. Чувствах се излишна в собствения си живот.

Една вечер реших да ѝ напиша писмо:

„Скъпа Мария,

Знам, че светът ти вече е друг. Знам, че не мога да ти дам това, което другите могат. Но ти дадох всичко от себе си – любовта си, времето си, мечтите си. Ако някога забравиш откъде си тръгнала, спомни си за малката стая с балкона към Витоша и за мама, която винаги те чакаше у дома.

Обичам те.
Мама“

Не знам дали някога ще прочете това писмо или ще го разбере истински. Но трябваше да го напиша.

Седмица по-късно Мария дойде неочаквано у дома. Беше без грим, с очи пълни със сълзи.

– Мамо… – прошепна тя и ме прегърна силно. – Извинявай… Не знам какво ми стана. Просто… понякога се чувствам толкова малка сред всички тези хора. Искам да бъда като тях, но не мога да забравя коя съм всъщност.

– Ти си моята дъщеря – казах ѝ тихо. – И това никога няма да се промени.

Прегърнах я дълго. Усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Но въпросите останаха: Защо парите могат да разделят най-близките хора? Кога забравихме кое е истински ценното?

А вие как бихте постъпили на мое място?