Ще имам толкова деца, колкото аз искам: Вечерята, която разби семейството ни

– Стига вече! – гласът на Мария проряза въздуха като нож. Всички замлъкнахме. Вилицата на баща ми застина във въздуха, а майка ми стисна чашата си толкова силно, че се уплаших да не я счупи. Беше неделя вечер, събрани около масата в панелката ни в Люлин, а темата – както винаги напоследък – беше колко деца още ще има Мария.

– Ще имам толкова деца, колкото аз искам! – повтори тя, този път по-тихо, но с още по-голяма твърдост.

Майка ми въздъхна тежко:
– Мария, не е лесно да гледаш три деца в днешно време. Ти си сама, а заплатата ти… Как ще се справяш? Помисли за бъдещето им!

– Мамо, моля те, не започвай пак! – Мария трепереше. – Не съм сама. Имам си работа, имам си приятелите… И не съм длъжна да живея по вашите правила!

Баща ми се намеси:
– Не става дума за правила, а за разум. Ние само искаме най-доброто за теб и за децата. Виждаш какво е положението – инфлация, цени, всичко поскъпва…

Аз седях между тях и усещах как напрежението ме задушава. От малка бях свикнала да съм „миротворецът“ в семейството, но този път думите заседнаха в гърлото ми.

Мария стана рязко от масата.
– Вие никога не ме слушате! Само ми казвате какво трябва и какво не трябва. А някой пита ли ме как се чувствам? Пита ли ме защо искам още едно дете?

Майка ми избърса сълзите си с ъгъла на престилката.
– Ние само се тревожим за теб…

– Не ви искам тревогите! Искам подкрепа! – гласът на Мария се пречупи.

В този момент малката ѝ дъщеря Елица влезе в кухнята с плюшеното си мече.
– Мамо, защо всички викат?

Мария я прегърна силно и прошепна:
– Нищо, слънце. Просто възрастните понякога забравят какво е важно.

След този момент вечерята приключи. Всеки се разотиде по стаите си. Аз останах на масата, гледах остатъците от мусаката и се чудех кога точно започнахме да се разпадаме така. Спомних си времето, когато бяхме малки – как с Мария си правехме палатки от одеяла в хола, как майка ни четеше приказки, а баща ни ни носеше шоколадови яйца от пазара.

Сега обаче всичко беше различно. Мария беше самотна майка на три деца – две момичета и едно момче. Бащата на децата ѝ ги беше напуснал преди две години и оттогава тя се бореше сама. Работеше като медицинска сестра в болницата „Пирогов“, често нощни смени, а през деня тичаше между училище, детска градина и домакинството. Въпреки всичко тя беше решила да има още едно дете.

Майка ни не можеше да го приеме. За нея това беше безотговорност – „Как ще ги гледаш?“, „Кой ще ти помага?“, „Как ще плащаш сметките?“ – тези въпроси се въртяха като плоча на всяка семейна среща.

Баща ни беше по-тих, но и той не одобряваше решението ѝ. Веднъж го чух да казва на майка:
– Ако беше момче, щях да го разбера повече… Но жените трябва да мислят по-трезво.

Тези думи ме заболяха. Защо жените трябва винаги да са по-разумни? Защо не могат просто да искат нещо и да го следват?

Седмици минаха след онази вечеря. Семейството ни сякаш се разцепи на две – аз и Мария от едната страна, родителите ни от другата. Телефонните разговори станаха редки и кратки. Майка ми все по-често се оплакваше от болки в сърцето, а баща ми прекарваше повече време пред телевизора.

Един ден Мария ме извика у тях.
– Не издържам вече – каза тя тихо, докато сгъваше дрехите на децата. – Чувствам се сама срещу всички. Дори приятелките ми ме гледат странно… Като че ли съм луда да искам още едно дете.

– Не си луда – казах ѝ аз. – Просто си смела.

Тя се усмихна тъжно.
– Смела или глупава?

В този момент Елица влезе тичешком и скочи в прегръдките ѝ.
– Мамо, кога ще имам още едно братче или сестриче?

Мария я целуна по челото.
– Скоро, слънце. Скоро…

Вечерта майка ми ми се обади.
– Не мога да спя – каза тя със задавен глас. – Мисля за Мария… За децата… Ами ако не успее? Ако всичко рухне?

– Мамо, тя е силна. Ще се справи. Но има нужда от нас.

– Аз просто… не знам как да ѝ помогна вече.

Седмица по-късно Мария обяви новината официално – беше бременна с четвъртото си дете. Реакциите бяха полярни: някои роднини я поздравиха с половин уста, други я осъдиха открито. Майка ни плака цяла нощ.

На следващата семейна вечеря атмосферата беше ледена. Никой не говореше за бебето. Говорехме за времето, за цените на олиото и хляба, за политиката… Но истинската тема висеше във въздуха като буреносен облак.

Накрая Мария стана:
– Знам, че не одобрявате решението ми. Но това е моят живот. Моята битка. Искам само едно – да ме приемете такава, каквато съм.

Майка ни избухна:
– Ние те обичаме! Но се страхуваме!

Мария я прегърна силно:
– Аз също се страхувам понякога… Но повече ме боли от това, че не вярвате в мен.

Тази вечер всички плакахме. За първи път от години казахме истината един на друг – за страховете си, за болката си, за любовта си.

Сега седя сама в стаята си и пиша тези редове. Семейството ни вече не е същото – но може би това е началото на нещо ново. Може би трябва да приемем различията си и да се научим да обичаме без условия.

Питам се: Колко струва щастието на един човек? И кой има право да решава колко голямо може да бъде едно семейство?