Ще обичам своите деца, но не съм длъжна да обичам доведения си син: Не мога да заместя майка му

— Не съм ти майка! — изкрещя Виктор, докато тресна вратата на стаята си. Гласът му отекна в коридора и аз останах да стоя като вкаменена, с чаша чай в ръка, която вече не усещах. В този момент осъзнах, че никога няма да бъда част от неговия свят, колкото и да се опитвам.

Казвам се Силвия. Живея с Михаил от три години, а синът му Виктор е на дванадесет. Майка му ги напусна, когато той беше на осем, и оттогава Михаил се опитва да бъде и майка, и баща. Аз се появих по-късно — неочаквано за тях, но с надежда за ново начало за мен. Никога не съм искала да замествам никого, но животът ме постави в тази роля.

Първите месеци бяха като меден месец — Михаил беше внимателен, Виктор — срамежлив, а аз — изпълнена с желание да помогна. Готвех любимите им ястия — мусака, пиле с ориз, дори баница по рецепта на баба ми. Опитвах се да създам уют, да бъда опора. Но Виктор рядко говореше с мен. Когато го питах как е минал денят му в училище, получавах само рамене или мълчание.

— Дай му време — казваше Михаил вечер, когато оставахме сами. — Трудно му е. И на мен ми е трудно.

С времето започнах да усещам как между мен и Виктор се издига невидима стена. Веднъж го чух да говори по телефона с майка си:

— Не, мамо, не я харесвам. Не е като теб. — Гласът му беше тих, но думите се забиха в мен като нож.

Опитах се да не показвам болката си пред Михаил. Но вечер, когато той заспиваше до мен, аз лежах будна и се чудех дали някога ще бъда приета. Дали някога ще ме нарече „мамо“ или поне ще ми се усмихне без горчивина.

Един ден Михаил ме помоли да взема Виктор от училище. Беше студено мартенско утро, а аз чаках пред входа с надежда, че може би този път ще поговорим спокойно. Когато го видях, лицето му беше намръщено.

— Здравей, Виктор! Как беше днес? — попитах.

— Защо ти ме взимаш? Къде е татко? — отвърна той рязко.

— Трябваше да остане на работа. Помоли ме аз да дойда.

— Не искам ти! — каза той и тръгна напред без да ме изчака.

Вървях след него по калните тротоари на Люлин и усещах как сълзите напират в очите ми. Защо всичко трябваше да е толкова трудно?

Вечерта, когато Михаил се прибра, му разказах какво се е случило. Той въздъхна тежко:

— Силве, знаех, че няма да е лесно. Но ти си важна част от живота ни. Моля те, не се отказвай.

— Ами ако никога не ме приеме? Ако винаги съм просто „жената на татко“?

— Ще мине време…

Но времето минаваше, а нищо не се променяше. Виктор ставаше все по-отдалечен. Започна да заключва стаята си, да излиза без да казва къде отива. Веднъж намерих под леглото му снимка на майка му — красива жена с дълга черна коса и топла усмивка. До снимката имаше бележка: „Мамо, липсваш ми.“

Сърцето ми се сви. Как можех да се конкурирам с тази липса? С тази болка?

Една вечер Михаил предложи да отидем тримата на кино. Избрахме български филм — „В кръг“. Надявах се това да ни сближи. Но Виктор през цялото време гледаше телефона си и накрая каза:

— Можехме да гледаме нещо друго с мама…

След прожекцията Михаил избухна:

— Стига вече! Силвия се старае толкова много! Защо не можеш поне веднъж да бъдеш мил?

Виктор го изгледа със сълзи в очите:

— Ти не разбираш! Тя никога няма да бъде мама!

Тогава осъзнах — колкото и да се опитвам, никога няма да запълня празнината в сърцето му. Не мога да заместя майка му. Мога само да бъда себе си.

Седнах до него на дивана и тихо казах:

— Знам, че ти липсва майка ти. И знам, че не мога да я заместя. Но ако някога поискаш просто приятел или човек, който те обича по свой начин — аз съм тук.

Той не каза нищо. Просто стана и излезе от стаята.

Михаил ме прегърна:

— Благодаря ти…

Но аз не знаех дали има за какво да ми благодари.

Сега стоя сама в тъмната кухня и мисля: Може ли човек да обича чуждо дете като свое? Или винаги ще има граница между „нашите“ и „чуждите“? Длъжна ли съм да обичам доведения си син така, както бих обичала своето дете?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта към чуждо дете някога да бъде истинска?