Сватбата на Милена: Между разбитите мечти и новото начало

– Не мога да повярвам, че ще го направиш, Милена! – гласът на майка ми пронизва стаята като остър нож. Стоя пред огледалото в хола, ръцете ми треперят върху колелата на количката. Поглеждам отражението си – бяла рокля, косата ми сплетена на плитка, очите – пълни със страх и надежда.

– Мамо, обичам го. И той ме обича – прошепвам, но думите ми увисват във въздуха.

– Как ще живеете? Как ще се справяте? Той е млад, здрав… – тя не довършва изречението. Знам какво мисли. Че съм бреме. Че съм обречена да бъда зависима.

Преди две години бях друга Милена – тичах по алеите в Борисовата градина, мечтаех за пътешествия, за семейство. После дойде онази нощ – мокър асфалт, фарове, писък на гуми. Събудих се в болницата с парализирани крака и разбито сърце. Месеци наред отказвах да погледна към бъдещето. Димитър беше единственият, който не се отказа от мен.

– Ще се справим заедно – казваше той, докато ми помагаше да се науча отново да живея. – Не си сама.

Но майка ми не вярваше. Баба ми също. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Горкото момиче… Кой ще я вземе такава?“

В деня на сватбата дъждът барабани по прозорците. Сестра ми Ива влиза с букет в ръка.

– Готова ли си? – пита тихо.

– Не знам… – признавам си. – Страх ме е.

– Всички ги е страх преди сватба – усмихва се тя и коленичи до мен. – Но ти си най-смелата жена, която познавам.

В църквата всички погледи са вперени в мен. Чувствам ги – жалостиви, любопитни, някои дори осъдителни. Когато Димитър коленичи до мен и ме целува по челото, чувам въздишки и шепот:

– Защо му е това момиче?
– Може да си намери по-добра…

Свещеникът започва ритуала. Короните са тежки върху главите ни. Димитър стиска ръката ми.

– Ти си моят избор – прошепва той. – Не слушай никого.

След церемонията майка ми стои настрани, очите й са червени от плач.

– Мамо… – започвам, но тя ме прекъсва:
– Просто искам да си щастлива. Но не знам дали това е щастие…

В ресторанта музиката гърми, гостите танцуват хоро. Аз седя до масата и гледам как светът се върти без мен. Димитър идва при мен:

– Ела! – протяга ръка.
– Не мога да танцувам…
– Можеш! – усмихва се той и започва да върти количката ми в ритъма на музиката.

Хората спират да танцуват и ни гледат. Някои се усмихват, други шепнат. Чувствам се изложена, уязвима. Но после виждам лицето на Димитър – пълно с любов и гордост. За първи път от две години се чувствам жива.

По-късно вечерта баба ми идва при мен:
– Милено, не съм вярвала, че ще те видя така щастлива… Прости ми.

Сълзите потичат по бузите ми. Прегръщам я силно.

Сватбата минава като сън. Оставаме сами с Димитър в малкия ни апартамент в Люлин. Той ме вдига внимателно от количката и ме полага на леглото.

– Не съжаляваш ли? – питам го тихо.
– За какво?
– За всичко… За мен…
– Ако трябваше да избирам пак, пак щях да избера теб.

Прегръщам го силно. Знам, че ни чакат трудности – обществото не прощава различните. В магазина хората ме гледат с жалост или досада, в автобуса никой не прави място за количката ми. Работодателите не искат „проблемни“ служители.

Но аз вече не се срамувам от себе си. Научих се да се боря за правото си на щастие. Да не се крия от погледите, а да ги срещам с гордо вдигната глава.

Понякога нощем плача тихо – от болка, от страх за бъдещето ни. Но после си спомням думите на Димитър: „Ще се справим заедно.“

Може би щастието не е това, което другите очакват за нас. Може би е просто да намериш някой, който вижда душата ти отвъд тялото и белезите.

А вие как мислите? Дали любовта може да победи предразсъдъците? Или сме обречени винаги да бъдем „различните“ в очите на другите?