Сватбата на сестра ми ни раздели: Когато баба се нанесе при нас, всичко се промени

„Пак ли ще мълчиш, Мария? Кажи нещо!“, гласът на майка ми проряза тишината като нож. Седях на кухненската маса, вперила поглед в празната чаша чай, а ръцете ми трепереха. Беше късна есен, прозорецът беше запотен, а навън дъждът барабанеше по ламарината на балкона. В този момент всичко в мен крещеше, но устата ми остана затворена.

Сестра ми, Елица, стоеше до вратата с куфар в ръка. Беше облечена в новото си палто – подарък от свекърва ѝ. Очите ѝ бяха зачервени, но тя се опитваше да изглежда силна. „Мамо, не мога повече. Тук вече не е дом за мен“, прошепна тя и излезе, без да се обърне.

Баба ми, Станка, седеше в ъгъла на стаята и плетеше. Откакто се нанесе при нас след смъртта на дядо, всичко се промени. Къщата ни беше малка – двустаен апартамент в Люлин – и всяко ново тяло вътре беше като още един камък върху гърдите ми. Баба беше свикнала да командва – „Това не се прави така!“, „Навремето ние…“, „Вие младите нищо не разбирате!“ – и майка ми все по-често избухваше.

Преди сватбата на Елица всичко беше по-просто. Спорехме за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще пусне пералнята. Но след като тя си тръгна, останах сама между две жени, които сякаш се надпреварваха коя ще ме задуши първа със своите очаквания и претенции.

Вечерите станаха тежки. Баба настояваше да вечеряме заедно – „Семейството трябва да е заедно!“, но разговорите бяха пълни с обвинения и недомлъвки. Майка ми работеше до късно и често се прибираше уморена и раздразнена. Аз бях тази, която трябваше да пазарува, да готви и да се грижи за баба, която все по-често забравяше къде е сложила очилата си или защо е излязла на балкона.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как майка ми плаче в спалнята. Баба стоеше до мен и мърмореше: „Тя не знае какво е истинска трудност. Навремето аз гледах три деца сама…“ Стиснах зъби и не казах нищо. В този момент осъзнах колко самотна съм станала.

С Елица почти не си говорехме. Тя беше заета с новия си живот – работа, съпруг, нови приятели. Понякога ми пишеше по Viber: „Как сте?“, но разговорите ни бяха кратки и повърхностни. Липсваше ми сестра ми, но не знаех как да ѝ го кажа.

Един ден баба падна в банята. Намерих я на пода, уплашена и безпомощна. Извиках линейка, а майка ми пристигна от работа разтреперана. Докато чакахме лекарите, баба ме хвана за ръката: „Марийче, прости ми… Понякога съм твърде строга.“ Очите ѝ бяха влажни и за първи път видях страх в тях.

След този инцидент всичко стана още по-напрегнато. Майка ми започна да говори за дом за възрастни хора – „Не можем повече така!“, но баба отказваше категорично: „Ще умра тук! Това е моят дом!“ Аз бях между чука и наковалнята – не можех да изоставя баба, но виждах как майка ми се срива пред очите ми.

Една вечер седнахме трите на масата. Мълчахме дълго. Най-накрая аз проговорих:
– Не можем да продължаваме така. Всички страдаме.
Майка ми избухна:
– А ти какво предлагаш? Да я оставим сама? Или ти ще си жертваш живота?
Баба ме погледна с тъжни очи:
– Не искам да ви преча…

В този момент осъзнах колко сме се изгубили една за друга. Семейството ни беше като счупено огледало – всеки парченце отразяваше болката на другия, но никой не можеше да го залепи обратно.

Опитах се да говоря с Елица:
– Липсваш ми… Всичко тук е толкова трудно без теб.
Тя въздъхна:
– И на мен ми липсвате, Мария… Но не мога да се върна. Трябва да живея живота си.

Понякога си мисля за онези вечери преди всичко това – когато с Елица гледахме филми до късно, а баба ни разказваше истории от младостта си. Сега тези моменти са само спомен.

Днес седя сама в стаята си и се чудя: Какво означава да обичаш семейството си? Колко трябва да жертваш от себе си? И кога домът престава да бъде убежище и се превръща в затвор?

Може би няма правилен отговор. Но понякога се питам: Ако можехте да изберете между собственото си щастие и спокойствието на близките си – какво бихте направили вие?