Сватбената реч, която разтърси всичко: Защо нашите маси останаха празни?

– Защо масите са празни, Мария? – прошепна ми леля Галя, докато нервно оправяше дантелената си рокля. Гласът ѝ беше натежал от подозрение и срам, а очите ѝ шареха по залата, сякаш търсеха виновника за този срам.

Стоях до младоженеца – моят любим Петър, който стискаше ръката ми под масата. Усетих как пръстите му треперят. Всички гости се бяха събрали около нас, но половината маси зееха празни. Моята майка седеше сама на една от тях, с наведена глава и влажни очи. Баща ми не беше дошъл. Брат ми също.

В този момент в мен се надигна вълна от гняв и болка. Всичко, което години наред бях трупала в себе си, заплашваше да избухне. Чувах шепота: „Къде са роднините ѝ?“, „Какво ли се е случило?“, „Толкова ли е срамно?“

Петър се наведе към мен:
– Може би е по-добре да не казваш нищо, Мария. Нека мине вечерта…

Погледнах го. В очите му имаше страх – страх от скандал, от това да разваля празника ни. Но аз вече не можех да мълча. Не и днес.

Взех микрофона с треперещи ръце. Залата утихна. Всички погледи се впиха в мен.

– Скъпи гости – започнах с пресипнал глас, – днес трябваше да бъде най-щастливият ден в живота ми. Но виждам, че всички се питате защо половината маси са празни…

Чух как някой зад мен прошепна: „Сигурно са се скарали.“

– Истината е – продължих аз, – че моето семейство не е тук. Не защото не са поканени, а защото избраха да не дойдат. Избраха да ме накажат за това, че не съм като тях. За това, че обичам човек, когото те не приемат.

В този момент майка ми вдигна глава и очите ѝ срещнаха моите – пълни със сълзи и вина.

– Баща ми не може да ми прости, че отказах да работя в неговия магазин за авточасти и че избрах да уча литература във Велико Търново. Брат ми не може да приеме, че не искам да живея в нашето село и да следвам техния път. А леля ми… – погледнах към Галя, която се сви на стола си – …тя винаги казваше: „Жената трябва да слуша мъжа си и да не се обажда много.“

В залата настъпи гробна тишина. Чувах само учестеното си дишане.

– Днес аз избирам да говоря – казах по-силно. – Избирам да кажа истината: години наред живях с чувството, че съм недостатъчна, че съм срам за семейството си. Че любовта ми към Петър е грях, защото той е от друг град и няма „нашата кръв“. Че мечтите ми са глупави и никога няма да бъда щастлива, ако не се върна при тях.

Петър хвана ръката ми още по-силно.

– Но днес аз избирам себе си. Избирам любовта си към Петър. Избирам свободата да бъда това, което съм, а не това, което другите искат от мен.

В този момент някой от гостите започна да ръкопляска. После още един. И още един. Майка ми стана от мястото си и тръгна към мен със сълзи на очи.

– Прости ми, Мария… – прошепна тя, когато ме прегърна. – Аз… аз просто не знаех как да те защитя от баща ти…

Почувствах как тежестта в гърдите ми започва да се разтапя. Но знаех, че тази рана ще остане завинаги.

Леля Галя стана рязко:
– Това са глупости! Семейството е над всичко! Как можа така да ни изложиш пред всички?

Погледнах я спокойно:
– Семейството е там, където има любов и приемане. Не там, където има страх и срам.

Тя излезе от залата с трясък на вратата.

Останалите гости мълчаха. Някои ме гледаха със съчувствие, други с неодобрение. Но аз вече не се страхувах.

Вечерта продължи по-спокойно. Някои хора си тръгнаха по-рано, други останаха до края и танцуваха с нас. Майка ми седеше до мен през цялото време и за първи път от години усещах топлината ѝ.

Когато всичко свърши и останахме само аз и Петър в празната зала, той ме прегърна:
– Гордея се с теб…

Погледнах го през сълзи:
– Мислиш ли, че някога ще ни простят? Или ще останем завинаги чужди за тях?

А вие какво бихте направили на мое място? Семейството ли е по-важно или правото да бъдеш себе си?