Светлина в тъмнината: Историята на Камила и майка ѝ

– Мамо, пак ли не си станала от леглото? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на стаята ѝ, а тя беше свита под одеялото, с гръб към мен. Въздухът беше тежък, прозорецът затворен, а слънцето се бореше да пробие през мръсните стъкла.

– Остави ме, Камила. – Гласът ѝ беше едва доловим, като шепот на вятър между панелите.

Сърцето ми се сви. Преди година майка ми беше най-енергичният човек, когото познавах – готвеше, смееше се, караше ме да уча, да мечтая. Сега беше сянка. Баща ми работеше в чужбина и рядко се обаждаше. Всичко остана на мен – пазаруване, готвене, грижи за малкия ми брат Даниел и… опити да върна майка ми към живота.

В училище не можех да се съсредоточа. Учителката по литература ме попита:

– Камила, защо не си написала есето?

– Извинете… – измънках и сведох глава. Не можех да ѝ кажа истината. Как да обясня, че вкъщи всичко се разпада?

Вечерите бяха най-тежки. Даниел плачеше за мама, а аз го приспивах с приказки за смели герои. После сядах до леглото на майка ми и ѝ четях стихове на Дамян Дамянов. Понякога тя плачеше тихо. Друг път просто лежеше, безмълвна.

Една нощ не издържах. Излязох на балкона и се разплаках. „Господи, ако ме чуваш… помогни ни!“ – прошепнах в тъмното. Никога не бях особено религиозна, но тогава усетих нужда да говоря с някого, който е по-силен от мен.

На следващия ден в училище видях Мария – момиче от паралелката, което винаги носеше малък кръст на врата си. Седнах до нея на междучасието.

– Мария… ти вярваш ли, че молитвата помага?

Тя ме погледна внимателно:

– Когато баща ми почина, само молитвата ме спаси от отчаянието. Не е магия… но дава сила.

Тези думи останаха с мен цял ден. Вечерта намерих старата икона на Света Богородица в шкафа на баба. Запалих свещичка и се помолих – не за чудо, а за сили да издържа.

Дните минаваха бавно. Майка ми все по-рядко ставаше от леглото. Един ден Даниел се разплака:

– Камила, мама ще умре ли?

Прегърнах го силно:

– Не, мамо… просто е болна. Ще ѝ помогнем.

Но вътре в себе си се страхувах. Започнах да търся помощ – говорих с класната, която ме насочи към училищния психолог. Той ме изслуша внимателно:

– Камила, не си сама. Има хора, които могат да помогнат на майка ти. Трябва да говориш с личния лекар.

Събрах кураж и една сутрин казах на майка ми:

– Мамо, ще отидем на лекар. Не мога повече да гледам как страдаш.

Тя ме погледна с празни очи:

– Защо ти пука? Всички си тръгват…

– Аз няма да си тръгна! – извиках през сълзи.

След дълги увещания я заведох при д-р Георгиева – нашата лична лекарка. Тя изслуша майка ми и каза тихо:

– Това е депресия. Ще ви насоча към специалист.

Започнаха терапиите и лекарствата. Първите седмици бяха ад – майка ми беше раздразнителна, отказваше да говори с психоложката. Аз не се отказах – всяка вечер се молех пред иконата и вярвах, че ще има светлина.

Един ден я заварих в кухнята – правеше чай за Даниел.

– Мамо! – извиках изненадано.

Тя се усмихна слабо:

– Реших да опитам… заради теб.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах я силно.

Минаха месеци. Майка ми започна да излиза навън, да се смее понякога. Не беше същата като преди – по-уморена, по-тиха, но вече беше тук с нас.

Понякога още усещам страха – че всичко може пак да се срине. Но вече знам: има светлина дори в най-дълбоката тъмнина. Вярата не е просто молитва – тя е сила да обичаш и когато боли.

Питам се: Колко от нас мълчат за болката у дома? Колко деца носят тежестта на света върху крехките си рамене? Споделете… защото само заедно можем да намерим светлината.