Сянката на баща ми: Историята на един протест в София

– Ти пак ли ще ходиш на площада, татко? – гласът ми трепереше, докато го гледах как обува старите си обувки, онези с изтърканите подметки, които пазеше за „важните дни“. Беше 2013 година, протестите срещу правителството на Орешарски бяха в разгара си, а баща ми – Борислав Георгиев – беше един от гласовете, които никога не млъкваха.

– Ако не отида, кой ще остане? – отвърна той тихо, без да ме погледне. – Ти още си млада, Мария. Но някой трябва да им напомни, че не сме забравили какво е справедливост.

Тогава не разбирах напълно. Бях на 17, мечтаех за обикновени неща – да изляза с приятели, да се влюбя, да не се тревожа дали ще се върне вечерта. Майка ми плачеше всяка нощ, а аз се карах с него всеки ден. „Защо не можеш да бъдеш като другите бащи? Защо не можеш просто да останеш у дома?“ – крещях му веднъж. Той само ме прегърна и прошепна: „Защото някой трябва.“

Години по-късно, когато го изпращахме в последния му път, цяла България говореше за него. „Гласът на протеста“, „Съвестта на София“, „Човекът, който не се страхуваше“. Но за мен той беше просто татко – човекът, който ми правеше чай с мед, когато имах температура, и който ме учеше да карам колело в Борисовата градина.

Вечерта преди последния му протест седяхме на балкона. Беше тихо, само далечният шум от трамваите нарушаваше тишината. – Мислиш ли, че има смисъл? – попитах го. – Всички тези години… хората пак са същите. Корупцията пак е тук. Никой не слуша.

Той се усмихна тъжно. – Не е важно дали ще променим всичко. Важно е да не спираме да опитваме. Ако всички мълчат, злото побеждава лесно.

На следващия ден го арестуваха. Беше бит от полицията пред Народното събрание. Майка ми припадна, когато чухме по новините. Аз се разкрещях на репортерите пред болницата: „Това ли е България? Това ли заслужаваме?“

След седмица го пуснаха. Беше слаб, синините още личаха по лицето му. Но очите му светеха по-силно от всякога. – Видя ли? – каза ми. – Не могат да ни пречупят.

Тогава започнах да ходя с него на протестите. Първо от страх да не го загубя, после защото разбрах – борбата му е и моя. Видях как хората го спират по улицата: „Господин Георгиев, благодаря ви!“, „Вие сте нашата надежда!“. А у дома майка ми все повече се затваряше в себе си.

– Той избра улицата пред семейството си – каза ми веднъж тя с горчивина. – А ти избра него пред мен.

Не знаех какво да ѝ кажа. Обичах и двамата. Но усещах как между нас зейва пропаст.

През 2020 година баща ми се разболя тежко. Лекарите казаха „Ковид“, но аз знаех – беше уморен от битки. Последните му думи към мен бяха: „Не се отказвай, Мария. Дори когато всички ти казват да млъкнеш.“

Погребението беше тихо, но хиляди хора дойдоха да се сбогуват с него. Чух как някой прошепна: „Той ни даде кураж да вярваме, че промяната е възможна.“

Днес стоя пред празния му стол в хола и се чудя – струваше ли си всичко? Семейството ни се разпадна, майка ми замина при сестра си във Варна, а аз останах сама в апартамента ни в Люлин. Понякога чувам гласа му в съня си: „Мария, не се страхувай.“

Сега аз съм тази, която излиза на площада. Хората ме познават като „дъщерята на Георгиев“. Но аз съм просто Мария – момичето, което изгуби баща си в името на една мечта.

Питам ви: Кога ще дойде денят, в който няма да се налага да избираме между семейството и справедливостта? Колко още ще плащаме цената на свободата?