Сянката на миналото: Когато поканиш съдбата у дома си

– Мамо, защо тези хора стоят пред блока ни? – гласът на дъщеря ми Лилия трепереше, докато държеше ръката ми. Беше късен ноемврийски следобед, а вятърът носеше мирис на мокра пръст и отчаяние. Погледнах през прозореца – двама души, сгушени един до друг, с торби и одеяла, се опитваха да се скрият от студа под козирката на входа.

Сърцето ми се сви. Познавах ги. Това бяха Мария и Стефан – биологичните родители на Лилия. Преди години ги бях виждала само веднъж, когато подписвах документите за осиновяване. Тогава бяха млади, изплашени и объркани. Сега изглеждаха пречупени от живота.

– Лили, хайде да поговорим – казах тихо и я прегърнах. – Понякога хората попадат в трудни ситуации, но това не ги прави лоши.

Тя ме погледна с онези големи кафяви очи, които винаги ме разтапяха. – Те ли са… моите истински родители?

Замълчах. Истината беше тежка като олово. – Да, Лили. Те са.

Тази вечер не можах да заспя. Мислех за Мария и Стефан – какво ли ги е довело до тук? Какво ли е да гледаш детето си отдалеч, без да можеш да го прегърнеш? На сутринта взех решение – поканих ги у дома.

– Госпожо Елена… – Мария не можеше да ме погледне в очите. – Не искаме да ви създаваме проблеми.

– Вие сте родители на Лилия – отвърнах твърдо. – Тя има право да ви познава. А вие имате нужда от подслон.

Стефан кимна мълчаливо. Влязоха плахо в апартамента ни в Люлин, сякаш стъпваха върху стъкло.

Първите дни бяха неловки. Лилия се държеше на разстояние, а мъжът ми Петър беше открито против идеята.

– Елена, това е нашият дом! Не можем просто така да пуснем непознати хора при детето ни! – гневеше се той вечерта, когато Лилия заспа.

– Те не са непознати за нея – прошепнах аз. – Тя има нужда да знае откъде идва.

– Ами ако пак започнат с алкохола? Ако донесат неприятности?

– Ще поема отговорността. Моля те, Петре.

Той въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши.

С времето Мария започна да помага вкъщи – готвеше боб чорба по селски, чистеше коридора, дори шиеше дрехи за Лилия от стари платове. Стефан беше по-затворен, но се опитваше да намери работа като охрана в близкия супермаркет.

Една вечер чух Лилия да пита Мария:

– Защо ме оставихте?

Мария се разплака. – Бяхме млади и глупави, Лили. Мислехме, че ще ти е по-добре без нас. Но не минава ден без да мисля за теб.

Лилия я прегърна несигурно. Сърцето ми се сви от болка и облекчение едновременно.

Но напрежението в дома ни растеше. Петър ставаше все по-отчужден. Една вечер избухна:

– Не мога повече! Това не е живот! Дъщеря ни е объркана, ти си обсебена от тях! Ами ако никога не си тръгнат?

– Петре, моля те… Те нямат никого! – опитах се да го успокоя.

– А ние? Ние имаме ли теб? Или вече си само тяхна майка?

Тези думи ме пронизаха като нож. Започнах да се питам дали не съм сгрешила. Дали добрината ми не руши семейството ми?

Една сутрин намерих Мария на кухненската маса с писмо в ръка.

– Елена… Решихме да си тръгнем. Не искаме повече да ви товарим.

– Не! – извика Лилия и се хвърли към нея. – Моля ви, останете!

Сълзите потекоха по лицето ми. Не знаех какво е правилно вече. Да помогнеш на другите понякога значи да изгубиш себе си.

В крайна сметка Мария и Стефан си тръгнаха. Оставиха след себе си празнота и много въпроси без отговор. Лилия беше тъжна дълго време, но поне вече знаеше истината за себе си.

Сега често се питам: Дали направих правилното? Дали любовта към детето ми не ме заслепи? Или просто така изглежда прошката в истинския живот?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да отворите дома си за миналото?