Сянката на миналото: Майка ми и синът ми

– Какво правиш тук? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато влязох в стаята на сина ми. Майка ми стоеше над леглото му, държейки в ръце стара, избеляла снимка. Сърцето ми заби лудо – не от страх, а от онова познато усещане за нещо нередно, което винаги се прокрадваше между нас.

Тя се обърна бавно, очите ѝ бяха влажни. – Просто… исках да си спомня – прошепна тя, а гласът ѝ трепереше. Погледнах снимката – аз, на шест години, с разрошена коса и усмивка до уши, седях в скута ѝ. Беше лято, някъде на село при баба. Отдавна забравена снимка, която не помнех да съм виждала от години.

– Защо точно сега? – попитах я тихо, опитвайки се да не събудя малкия Петър. Той спеше спокойно, с румени бузки и леко отворена уста. Майка ми въздъхна тежко и седна на ръба на леглото.

– Знаеш ли, Мария… – започна тя, – понякога миналото ни намира, дори когато не го търсим. Гледам го и виждам теб. Сякаш времето не е мръднало.

В този момент усетих как гневът ми се смесва със страх. От години между нас стоеше стена от неизказани думи. След развода на родителите ми майка ми се промени – стана затворена, често избухваше без причина. Аз пораснах в сянката на нейната болка и никога не ѝ простих напълно.

– Не искам той да расте така – изтърсих аз, без да осъзная колко силно ме боли. – Не искам да усеща това напрежение, тази тъга…

Майка ми ме погледна дълго. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

– Мислиш ли, че съм искала? Мислиш ли, че не ме боли? – гласът ѝ беше тих, но твърд. – Всичко правех за теб. Но понякога човек просто не може да избяга от себе си.

В този момент Петър се размърда и изскимтя насън. Двете замълчахме. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си дишане.

– Помниш ли онова лято на село? – попита тя внезапно. – Когато те заведох при реката и ти падна във водата? Бях толкова изплашена… Мислех, че ще те загубя.

Спомних си го ясно – студената вода, викът ѝ, ръцете ѝ, които ме извадиха. Тогава за първи път видях майка ми да плаче истински.

– Помня – казах тихо. – Но после ти се ядоса на мен…

– Защото се уплаших ужасно – прошепна тя. – И защото не знаех как да ти покажа колко много те обичам.

Сълзите ми потекоха без да ги спирам. Толкова години бях носила тази болка в себе си – усещането, че никога не съм достатъчна, че винаги ще има нещо недоизказано между нас.

– Мамо… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

Тя стана и ме прегърна силно. За първи път от години усетих топлината ѝ без бариери.

– Прости ми – прошепна тя в косата ми. – Прости ми за всичко, което не успях да бъда.

Стояхме така дълго време – две жени, белязани от миналото си, но все още свързани от любовта си.

След този ден започнахме да говорим повече. За детството ми, за страховете ѝ, за мечтите ни. Не беше лесно – имаше дни, в които пак се карахме за дреболии: кой какво е казал на Петър, защо съм толкова строга или защо тя му позволява всичко. Но вече знаехме какво стои зад думите ни.

Една вечер седяхме тримата на масата. Петър рисуваше с пастели върху стара тетрадка.

– Мамо, ти обичаш ли баба? – попита той внезапно.

Погледнах майка си и се усмихнах през сълзи.

– Да, Петре. Много я обичам.

Майка ми хвана ръката ми под масата и я стисна силно.

Сега често се питам: можем ли някога напълно да простим на родителите си? Или просто се учим да живеем със сенките на миналото?