Сянката на съмнението: Когато любовта се изпитва след 40 години заедно

– Кой е тази Мария? – гласът ми трепереше, докато държах телефона на Стефан в ръце. Пръстите ми бяха студени, а сърцето ми биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Беше късен петък вечер, а в апартамента ни в „Люлин“ цареше тишина, нарушавана само от далечния шум на трамвая. Стефан стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на домашния си анцуг, и ме гледаше така, сякаш не разбира въпроса.

– Какво имаш предвид? – попита той, но аз вече знаех, че не е толкова невинен.

Бяхме заедно четиридесет години. Запознахме се на студентска бригада в Сливен – аз бях на двадесет, той на двадесет и три. Влюбихме се лудо, оженихме се след година, а после дойдоха децата – Катя и Мартин. Изградихме дом, преминахме през прехода, през безработицата, през опашките за хляб и мляко. Плакахме заедно, смяхме се заедно. И сега, когато децата вече живееха отделно и имаха свои семейства, останахме само двамата – аз и Стефан. Мислех си, че сме си достатъчни.

Но тази вечер всичко се промени. Докато подреждах масата за вечеря, телефонът му изписука. Обикновено не обръщах внимание на такива неща – доверявах му се сляпо. Но този път нещо ме накара да погледна. Може би беше начинът, по който той побърза да го вземе. Или просто женската интуиция.

„Липсваш ми. Кога ще се видим пак?“ – пишеше Мария.

– Не ме лъжи, Стефане! – гласът ми беше по-силен от всякога. – Коя е тази жена? Какво става между вас?

Той въздъхна тежко и седна на стола до масата. Изглеждаше уморен, по-стар от обикновено.

– Не е това, което си мислиш… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не е ли? След всичко, което сме преживели заедно…

В този момент се почувствах предадена. Всички спомени – първата ни среща в парка на „Борисовата градина“, първият ни апартамент в „Младост“, безсънните нощи с болното ни дете – всичко това сякаш избледня пред лицето на едно съобщение.

Стефан замълча дълго. После каза тихо:

– Мария е колежка от работата. Да, излизахме няколко пъти след работа… Просто имах нужда да говоря с някого. Чувствам се самотен напоследък…

– Самотен? – повторих аз с горчивина. – Как можеш да се чувстваш самотен, когато аз съм тук?

Той сведе поглед.

– Не знам… Може би защото децата ги няма вече вкъщи. Може би защото ти си толкова заета с внучката ни и с майка ти… Понякога ми се струва, че вече не ме забелязваш.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Толкова години вярвах, че сме едно цяло. Че сме преминали през всичко и нищо не може да ни раздели. А сега…

– И какво правихте с тази Мария? – попитах през сълзи.

– Говорихме… Ходихме на кафе… Тя също е сама. Нищо повече не е имало между нас, кълна се!

Не знаех дали да му вярвам. В този момент всичко изглеждаше като лъжа.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Катя ми звънеше по телефона:

– Мамо, добре ли си? Защо звучиш така странно?

– Добре съм, миличка – излъгах я.

Не можех да й кажа истината. Не исках да я тревожа. Но вътре в мен бушуваше буря.

Започнах да се питам: Кога за последно седнахме със Стефан да говорим истински? Кога за последно го попитах как се чувства? Дали не бях твърде заета с всички останали около мен?

Една вечер седнахме отново заедно на масата. Този път аз започнах:

– Стефане… Може би и аз имам вина. Може би и аз съм те оставила самотен…

Той ме хвана за ръката – за първи път от месеци.

– Не искам да те губя – прошепна той. – Моля те, прости ми.

Плакахме заедно дълго време. После започнахме да говорим – истински, откровено. За страховете си, за самотата, за това какво ни липсва един в друг.

Решихме да опитаме отново. Да се опознаем наново след толкова години заедно. Да ходим на разходки в парка, както преди. Да си казваме какво чувстваме.

Не беше лесно. Болката остана дълго време. Но малко по малко започнах да усещам онази топлина между нас, която мислех, че сме изгубили завинаги.

Сега често си мисля: Колко лесно е човек да се изгуби в рутината? Колко трудно е да простиш? А вие бихте ли простили след толкова години заедно?