Тайна от миналото: Синът ми може би има дете, за което не знае

„Мамо, трябва да ти кажа нещо…“ – гласът на Георги трепереше, а очите му бяха вперени в пода. Беше късен петък вечер, а аз тъкмо бях сложила чайника на котлона. Въздухът в кухнята натежа от напрежение. „Случило ли се е нещо с работата?“ – попитах, опитвайки се да не звуча прекалено тревожно. Той поклати глава и пое дълбоко въздух.

„Може би имам дете…“ – прошепна той. Чаят изкипя, но аз не помръднах. Сърцето ми заби лудо. „Какво? Как така?“ – едва успях да изрека. Георги седна срещу мен и започна да разказва. Преди шест години, когато още беше студент във Велико Търново, имал кратка връзка с момиче на име Мария. След това животът ги разделил – той се върнал в София, тя останала в Търново. Оттогава не били поддържали връзка.

Преди седмица Мария му писала във Facebook. Казала му, че има син – Виктор, който вече е на шест години. Не била сигурна кой е бащата, но сега решила да потърси истината. Георги беше шокиран и объркан. „Мамо, ако това дете е мое… какво ще правя?“ – очите му бяха пълни със страх и вина.

В този момент сякаш целият ни живот се разпадна на парчета. Мислех си за всичко – за мечтите му, за плановете ни като семейство, за това какво ще кажат съседите и роднините. Но най-много ме болеше мисълта, че може би някъде там има дете, което не познаваме, а то носи нашата кръв.

На следващия ден Георги беше като сянка. Не говореше много, не ядеше. Аз също не можех да спя. Мъжът ми Иван забеляза напрежението и настоя да разбере какво става. Когато му разказахме, той избухна: „Как можа да си толкова безотговорен?“ Георги избяга от стаята със сълзи в очите.

Седнахме тримата на масата вечерта. Иван беше мълчалив и намръщен. „Трябва да направиш тест за бащинство“, каза той рязко. „Не можем да живеем в неведение.“ Георги кимна безмълвно.

След няколко дни Мария пристигна в София с Виктор. Видях я за първи път – млада жена с уморени очи и момченце, което приличаше толкова много на Георги като малък, че ме заболя сърцето. Седнахме всички в хола ни – атмосферата беше неловка и тежка.

„Не искам нищо от вас“, каза Мария тихо. „Просто искам Виктор да знае кой е баща му.“

Георги гледаше Виктор с объркване и страхопочитание. Момчето рисуваше с цветни моливи на масата и от време на време хвърляше плахи погледи към нас.

Тестът за бащинство беше направен още същата седмица. Докато чакахме резултатите, вкъщи цареше напрежение. Иван не говореше с Георги, а аз се опитвах да поддържам някакъв ред в ежедневието ни, но всичко изглеждаше безсмислено.

Една вечер Георги дойде при мен в кухнята. „Мамо, ако Виктор е мой син… ще мога ли някога да бъда добър баща? Не съм готов за това.“ Прегърнах го силно. „Никой не е готов за такива неща, Георги. Но ако това дете е твое, ще го обикнеш.“

Резултатите излязоха след две седмици. Виктор беше синът на Георги. Всички мълчахме дълго време след като научихме истината.

Иван най-накрая проговори: „Това е нашият внук. Ще трябва да приемем това.“

Започнахме да каним Виктор и Мария у дома по-често. Постепенно момчето свикна с нас – започна да нарича Иван „дядо“, а мен „баба“. Георги все още се учеше как да бъде баща – понякога се проваляше, понякога успяваше.

Роднините започнаха да шушукат зад гърба ни – леля Пенка от Горна Оряховица звънна специално да пита „как така сме крили такова нещо“. Съседката леля Цвета гледаше Виктор с подозрение всеки път, когато го видеше в двора.

Но най-трудно беше за Георги – той се бореше със себе си, със страха си от провал и с вината за пропуснатите години. Една вечер го чух да казва на Виктор: „Извинявай, че не бях тук досега… Ще наваксам, обещавам.“

Сега вече сме различно семейство – по-истинско, по-уязвимо, но и по-силно. Понякога се питам дали постъпихме правилно като приехме Виктор в живота си толкова бързо… Но когато го видя как тича из двора с Георги и Иван, знам, че няма друг път освен истината.

Понякога нощем се питам: Ако вашият син научи такова нещо – бихте ли го подкрепили? Или бихте предпочели да запазите спокойствието на семейството? Какво бихте направили на мое място?