Тайната на майка ми: Къщата, която никога не беше нейна

– Мария, стига си се разпореждала в тази къща! – гласът на свекърва ми Елена проряза утрото като нож. Стоях до прозореца в кухнята, с ръце, потънали в брашно, докато приготвях баница за закуска. Сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който чувах тези думи, но този път в гласа ѝ имаше нещо различно – заплаха.

– Елена, просто исках да направя закуска за всички – опитах се да запазя спокойствие, макар че ръцете ми трепереха.

– Ти не си у дома си тук! – изсъска тя. – Това е моята къща! Ако не ти харесва, можеш да си ходиш при майка си!

Погледнах я. Очите ѝ бяха студени, устните стиснати. Зад гърба ѝ се появи съпругът ми Петър, който само въздъхна и се отдръпна назад, сякаш не искаше да се намесва. В този момент осъзнах колко сама съм всъщност.

Десет години живеехме тук – аз, Петър, двете ни деца и Елена. Къщата беше стара, с дебели каменни стени и скърцащи подове, но беше нашият дом. Или поне така си мислех. От първия ден Елена ме гледаше като натрапница. Всяко мое действие беше под лупа – как готвя, как възпитавам децата, дори как пера дрехите.

Вечерта седях на терасата с чаша чай, когато дъщеря ми Ива се приближи и ме прегърна.

– Мамо, защо баба винаги ти се кара? – попита тихо.

– Понякога хората са нещастни и не знаят как да го покажат – отвърнах, макар че самата аз не вярвах на думите си.

Седмиците минаваха в напрежение. Елена ставаше все по-настоятелна – заключваше шкафовете с ключ, криеше документи, дори веднъж изхвърли дрехите ми на двора. Петър беше между чука и наковалнята – обичаше ме, но не смееше да се противопостави на майка си.

Една вечер, след поредния скандал, Елена ми заяви:

– До края на месеца искам да те няма! Това е моята къща и ти нямаш място тук!

Сълзите напираха в очите ми. Отидох при Петър.

– Не мога повече така. Или ще говориш с майка си, или си тръгвам с децата.

Той ме погледна уморено:

– Моля те, Мария… Ще се оправят нещата. Просто е труден човек.

– Не! – извиках. – Това не е живот!

На следващия ден реших да потърся нотариалния акт за къщата. Елена винаги го държеше заключен в шкафа си. Докато тя беше на пазар, отключих шкафа с резервния ключ, който пазех за спешни случаи. Намерих папката с документи и започнах да чета.

Сърцето ми заби лудо. На акта пишеше името на някакъв Георги Иванов – бащата на Петър, починал преди години. Но след него имаше завещание: „Оставям къщата на моя син Петър Иванов.“ Нямаше и дума за Елена.

Ръцете ми трепереха. Значи цялото това време тя е живяла тук само по милостта на сина си? В този момент чух вратата да се затваря. Елена се върна по-рано от обикновено.

– Какво правиш в стаята ми?! – изкрещя тя.

– Търсех истината – отвърнах спокойно. – Къщата не е твоя.

Тя пребледня.

– Как смееш! Това е моят дом! Аз съм го градила цял живот!

– Но не е твой по документи. Петър е собственикът.

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.

– Всичко дадох за тази къща… Всичко! А сега ти ще ме изгониш ли?

Петър дойде при шума и аз му подадох документите.

– Време е да решиш на чия страна си – казах тихо.

Той стоеше между нас – между майка си и мен. Видях как очите му се пълнят със сълзи.

– Не искам да губя нито една от вас… Но тази къща е нашият дом с Мария и децата ни.

Елена падна на стола и зарови лице в ръцете си.

В следващите дни атмосферата беше ледена. Елена почти не говореше с никого. Аз се чувствах виновна, макар че знаех, че съм постъпила правилно. Децата усещаха напрежението и често плачеха нощем.

Една вечер седнах до Елена в кухнята.

– Не искам да те изгоня – казах тихо. – Но повече няма да позволя да ме унижаваш пред децата ми.

Тя ме погледна уморено:

– Загубих всичко… Мъжът ми, уважението на сина ми… Сега и тази къща…

– Не си загубила семейството си – отвърнах. – Но ако продължаваш така, ще го загубиш.

Тя замълча дълго. После прошепна:

– Може би е време да приема, че не всичко мога да контролирам.

От този ден отношенията ни започнаха бавно да се променят. Не станахме приятелки, но поне започнахме да се уважаваме взаимно. Къщата стана по-тиха, децата отново се смяха.

Понякога се питам: Колко семейства живеят в подобно напрежение? Колко жени премълчават истината от страх? А вие бихте ли замълчали или бихте се борили за своето място?