Татко, защо не те послушах?

„Коя си ти, бе, новата?“, кресна едно момче с разкъсани колене на дънките, докато риташе топката право към мен. Стоях на прага на новия ни апартамент – двайсет и пет квадратни метра светлина и надежда след три години в мрачен студентски блок. Майка ми още подреждаше чиниите, а баща ми стоеше до прозореца и гледаше как децата от старите кооперации се събират на площадката. „Не излизай веднага, Деси“, каза той тихо. „Първо ги наблюдавай. Не всеки ще ти стане приятел.“

Но аз не го послушах. Сърцето ми туптеше от вълнение – нов квартал, нови хора, нов живот! Излязох с усмивка, но още първият сблъсък ме върна в реалността. Момчетата и момичетата ме гледаха с подозрение. „Тя е от новия блок!“, прошепна някой. „Сигурно се мисли за нещо повече.“

Вечерта седнахме на масата, а баща ми ме попита: „Как мина първият ден?“ Замълчах. Не исках да призная, че не ме приеха. „Ще свикнат“, каза той. „Само не се опитвай да им угаждаш. Бъди себе си.“

Седмиците минаваха, а аз все повече се стараех да се харесам на кварталните деца. Започнах да нося дрехи като тях, да говоря като тях, дори започнах да пропускам уроците по пиано, които толкова обичах. Майка ми се тревожеше, но баща ми само ме гледаше с онзи тъжен поглед, който тогава не разбирах.

Една вечер се прибрах разплакана – бяха ми скрили раницата и се бяха подигравали на акцента ми. Баща ми седна до мен на леглото и каза: „Деси, хората ще те приемат само ако си истинска. Не се променяй заради тях.“

Но аз бях твърде горда. „Ти нищо не разбираш!“, изкрещях му. „Това не е като едно време!“

С времето започнах да лъжа родителите си – казвах, че съм на уроци, а всъщност се мотаех по улиците с другите деца. Веднъж баща ми ме хвана в лъжа. Не ми се скара. Само каза: „Доверието е като стъкло – веднъж счупено, трудно се лепи.“

Тогава думите му ми звучаха като клишета. Исках да съм част от групата, да не съм различна. Но колкото повече се стараех, толкова повече усещах празнота в себе си.

Една вечер чух родителите ми да се карат заради мен. Майка ми плачеше: „Не мога да я позная! Къде сбъркахме?“ А баща ми само въздъхна: „Трябва време. Тя ще разбере.“

Годините минаваха. Завърших училище с посредствени оценки – приятелствата ми бяха повърхностни, а мечтите ми – избледнели. Баща ми остаря пред очите ми – косата му побеля, а ръцете му трепереха все повече.

Един ден го намерих да гледа старите ми снимки от детската градина. „Помниш ли как обичаше да пееш?“, попита той тихо. Сълзите напълниха очите ми – спомних си малката Деси с плитките и големите мечти.

„Татко…“, прошепнах аз. „Съжалявам.“

Той ме прегърна силно: „По-добре късно, отколкото никога.“

Днес живея сама в малък апартамент в София. Понякога усещам мириса на прясна боя и си спомням първия ден в новия дом. Често се питам: ако бях послушала татко тогава, дали животът ми щеше да е различен? Дали щях да съм по-щастлива?

А вие как мислите – кога осъзнахте тежестта на родителските думи? Има ли връщане назад?