Те не избраха мен: Как любовта ми с Димитър бе разбита от неговите родители

– Не си за него, Мария! – гласът на майка му пронизваше въздуха като нож. Стоях в малката кухня на панелката им в Люлин, стиснала чашата чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Димитър седеше до мен, мълчалив, с поглед забит в пода. Беше ми обещал, че този път ще ме защити. Но думите му така и не дойдоха.

В този момент осъзнах, че колкото и да се старая, никога няма да бъда достатъчно добра за тях. Не защото не ги уважавах или не обичах сина им, а защото не бях „от техните“. Майка му – строгата госпожа Иванова, учителка по математика, винаги с идеално изгладена блуза и безупречен маникюр – ме гледаше така, сякаш съм петно върху чисто бялата ѝ покривка.

– Мамо, стига – прошепна Димитър, но думите му увиснаха между нас като тежък дим.

– Не, Димитре! Тя няма образование като теб. Родителите ѝ са обикновени хора от провинцията. Как ще си намери работа? Как ще се справяте? – продължи тя, а баща му само кимаше мълчаливо от фотьойла.

В този момент исках да изкрещя. Да им кажа, че съм повече от диплома или адресна регистрация. Че обичам сина им така, както никой друг няма да го обича. Но думите заседнаха в гърлото ми.

След този ден всичко се промени. Димитър започна да се прибира по-късно от работа, разговорите ни станаха кратки и напрегнати. Всяка вечер усещах как между нас се издига невидима стена – изградена от думи, които никога не бяха изречени, и от страхове, които никога не бяха споделени.

Една вечер, докато седяхме на терасата и гледахме светлините на града, се осмелих да попитам:

– Обичаш ли ме още?

Той замълча дълго. После въздъхна:

– Обичам те, Мария… но не знам дали мога да живея цял живот в битка със семейството си.

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път осъзнах колко самотна е любовта ни. Колко тежко е да се бориш не само за чувствата си, но и за правото да бъдеш приет.

Майка ми усещаше всичко. Веднъж ме прегърна силно и прошепна:

– Не се променяй заради никого. Ако трябва да се бориш толкова много за любовта си, може би тя не е твоята.

Но аз не можех да се откажа. Започнах да ходя на допълнителни курсове, записах се във вечерен университет – всичко, за да докажа на Иванови, че съм достойна за сина им. Работех по две смени в малка сладкарница и вечер учех до късно. Но колкото повече се стараех, толкова по-далечен ставаше Димитър.

Един ден го чух да говори с майка си по телефона:

– Не знам какво да правя вече… Тя се старае толкова много, а ти пак не я приемаш…

– Димитре, мисли за бъдещето си! – настояваше тя. – Не можеш цял живот да носиш чужди проблеми на гърба си.

Тогава разбрах: за тях аз бях проблемът. Не човекът, когото синът им обича.

Последната ни разходка беше в Борисовата градина. Беше късна есен, листата падаха тежко по алеите. Вървяхме мълчаливо, ръцете ни едва се докосваха.

– Мария… – започна той тихо. – Мисля, че трябва да си дадем време. Може би… може би така ще е по-добре и за двама ни.

Погледнах го дълго. В очите му видях болка и страх – страх от това да разочарова родителите си, страх от това да избере себе си пред тях.

– Обичам те – казах му за последен път. – Но не мога повече да се боря сама.

Тръгнах си без да се обърна назад. Сълзите ми се смесваха с дъжда по лицето ми.

Минаха месеци. Болката не изчезна веднага. Но постепенно започнах да намирам себе си отново – в малките радости на ежедневието, в приятелите си, в мечтите си. Започнах да вярвам, че заслужавам любов без условия и борба.

Понякога още се питам: ако беше избрал мен пред тях, щяхме ли да сме щастливи? Или щяхме цял живот да живеем между два свята?

Кажете ми – струва ли си да се бориш за любовта си на всяка цена? Или понякога трябва просто да пуснеш ръката на този, когото обичаш?