Тежестта на една майчина тайна: Цена на семейното наследство

— Мамо, трябва да ти кажа нещо, но обещай ми, че няма да кажеш на Амелия — гласът на Иван трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях до печката и бърках супата. — Какво се е случило, Иване? — попитах тихо, опитвайки се да не издам тревогата си. — Моля те, мамо, само между нас да си остане. Имам нужда от малко пари. Ще ти ги върна до два месеца, просто сега… не мога да обясня всичко. — Гласът му беше отчаян.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Иван никога не беше искал пари от мен. Винаги беше горд, самостоятелен, работеше като инженер в една строителна фирма. Но сега звучеше като малко момче, което се страхува да не бъде наказано. — Колко ти трябват? — прошепнах. — Две хиляди лева… — отвърна той и замълча. — Ще ти ги дам. Но защо не искаш Амелия да знае? — попитах внимателно. — Мамо, моля те! Просто така е по-добре. Не искам скандали вкъщи.

Затворих телефона и седнах на дивана. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо синът ми крие нещо от жена си? Дали има проблеми с хазарта? Или дългове? Или пък е загубил работата си? Но най-много ме болеше мисълта, че между тях има тайни, а аз сега ставам част от тях.

На следващия ден изтеглих парите от спестовната си книжка. Това бяха пари за черни дни, за ремонт на покрива или ако някой от нас се разболее. Когато му ги дадох в парка пред блока, Иван ме прегърна силно и ми прошепна: — Благодаря ти, мамо! Обещавам, че ще ти ги върна.

Дните минаваха бавно. Всеки път когато Амелия ми се обаждаше или идваше на гости с малкия Мартин, усещах как лицето ми пламва от вина. Тя беше добра снаха — винаги носеше домашен кекс и питаше дали имам нужда от нещо. Но аз не можех да я погледна в очите.

Една вечер тя дойде сама и седна срещу мен на масата. — Мамо Мария, забелязвам, че напоследък си по-замислена. Всичко наред ли е? — попита тя с топъл глас. — Всичко е наред, мила — излъгах аз и се опитах да сменя темата.

Но вината ме гризеше отвътре. Започнах да се съмнявам във всичко — дали Иван не крие още нещо? Дали не съм станала съучастник в нещо лошо? Вечер не можех да заспя, а през деня избягвах да говоря с Амелия.

Един ден Иван дойде при мен разстроен. — Мамо, трябва да ти кажа истината… Не мога повече така! — каза той и започна да плаче като дете. — Какво има, Иване? Кажи ми всичко! — прегърнах го силно.

— Загубих много пари на борсата… Имах надежда да ги върна бързо, но всичко се провали. Не исках Амелия да разбере, защото ще ме напусне! Тя вече подозира нещо… Аз съм провал! — ридаеше той.

Сълзите ми потекоха по бузите. Прегърнах го още по-силно и му казах: — Никой не е провал, Иване! Всички правим грешки. Но трябва да говориш с жена си. Не можем цял живот да живеем в лъжа.

На следващия ден Иван събра смелост и разказа всичко на Амелия. Чух ги как говорят в кухнята: — Защо не ми каза по-рано? — гласът ѝ беше разочарован, но не ядосан. — Страхувах се… Не исках да те загубя — отвърна той.

След този разговор атмосферата у дома се промени. Амелия беше тъжна и затворена в себе си, а Иван ходеше като сянка. Аз се чувствах виновна за всичко — ако не бях дала парите, може би щяха да говорят по-рано; ако бях казала истината на Амелия, може би щях да разбия семейството им…

Седмици наред живяхме в напрежение. Един ден Амелия дойде при мен и каза: — Знам, че си искала да помогнеш на Иван… Но тайните разрушават доверието в семейството. Моля те друг път да не криеш нищо от мен.

Погледнах я през сълзи и само кимнах. Знаех, че е права.

Сега често се питам: Къде е границата между това да помогнеш на детето си и това да запазиш мира в семейството? Дали любовта понякога ни заслепява и ни кара да вършим грешки в името на доброто? Какво бихте направили вие на мое място?