Тежестта на неизказаните думи

— Не си струваш нищо! — гласът на майка ми отекваше в коридора, докато аз трескаво пъхах дрехи в старата си раница. — Само проблеми ми носиш! Ако не беше ти, брат ти нямаше да е така зле!

Сълзите ми се стичаха по бузите, но не спирах. Вече бях решила — тази вечер ще напусна този дом. Не можех повече да понасям тежестта на нейните думи, които ме преследваха от години. Брат ми, Даниел, лежеше в стаята си, слаб и блед, с очи, които сякаш ме молеха да остана. Но аз не можех. Не и тази вечер.

Излязох на улицата в квартал „Люлин“, където лампите хвърляха жълти сенки по напуканите тротоари. Въздухът беше тежък, миришеше на дъжд и цигари. Вървях без посока, докато не стигнах до спирката на трамвая. Седнах на пейката и се загледах в празното пространство пред себе си. Телефонът ми вибрираше непрекъснато — съобщения от майка ми: „Къде си?“, „Ще съжаляваш!“, „Върни се веднага!“

В този момент се почувствах напълно сама. Баща ми ни беше напуснал преди години — избяга с друга жена в Пловдив и оттогава не се беше обаждал. Майка ми остана сама с двама сина — единият болен, другият бунтар. Аз бях този, който винаги й противоречеше, който мечтаеше за нещо повече от панелката и сивото ежедневие.

— Извинявай, свободно ли е? — гласът на непознат ме извади от унеса. Момче на моята възраст, с раница като моята.

— Да, сядай — отвърнах тихо.

— Изглеждаш като човек, който има нужда да избяга — усмихна се той.

— Може би — признах. — А ти?

— Аз просто търся място, където да дишам спокойно.

Замълчахме. В този момент разбрах колко много хора около мен носят своите тежести. Не само аз страдах. Но моето страдание ме задушаваше.

Трамваят дойде и се качихме заедно. Слязох на „Сердика“ и тръгнах към квартирата на моя приятелка — Мария. Тя ме прие без въпроси, само ме прегърна силно.

— Знам какво е — каза тя тихо. — Майка ми също ме обвиняваше за всичко след развода.

През следващите дни се опитвах да подредя мислите си. Работех като сервитьор в малко кафене до „НДК“, учех за кандидатстудентските изпити и всяка вечер се питах дали съм постъпил правилно. Вината за Даниел не ме напускаше. Той страдаше от рядко автоимунно заболяване и често майка ми ме обвиняваше, че съм го заразил с нещо като дете или че съм бил твърде груб с него.

Една вечер Мария ме намери седнал на пода в кухнята, с глава между коленете.

— Не мога повече — прошепнах. — Чувствам се виновен за всичко.

Тя седна до мен и хвана ръката ми.

— Не си виновен ти. Просто така е по-лесно за майка ти — да има някой, когото да обвинява.

Но думите й не ми помогнаха. Всяка вечер сънувах Даниел — как ме гледа с онези големи очи и шепне: „Не си тръгвай…“

Минаха месеци. Майка ми спря да ми пише. Понякога получавах кратки съобщения от Даниел: „Добре съм“, „Днес бях на лекар“, „Липсваш ми“. Болеше ме да ги чета.

Един ден получих обаждане от непознат номер.

— Здравейте, търся Калоян Георгиев?

— Аз съм.

— Обаждам се от болница „Пирогов“. Вашият брат е приет по спешност…

Светът ми се срина. Хукнах към болницата, без да мисля за нищо друго. Когато стигнах, майка ми стоеше пред вратата на интензивното отделение, с ръце стиснати до побеляване.

— Защо дойде? — изсъска тя през зъби.

— Защото е мой брат! — извиках аз.

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.

— Не знам какво да правя… — прошепна тя. — Толкова съм уморена…

Седнах до нея и за първи път от години я прегърнах. И двамата плакахме дълго време.

Даниел оцеля. След седмица го изписаха и аз останах при тях няколко дни. Говорихме малко, но поне вече не мълчахме от омраза, а от страх да не кажем нещо грешно.

Една вечер седнах до леглото му.

— Прости ми, че те оставих — казах тихо.

Той се усмихна слабо:

— Ти никога не си ме изоставял. Просто трябваше да намериш себе си.

Сега живея сам в малък апартамент в „Младост“. Работя, уча и понякога се виждам с майка ми и Даниел. Не сме идеално семейство, но вече знаем как да говорим един с друг без да се нараняваме толкова много.

Понякога се питам: Колко думи останаха неизказани между нас? Колко време ще ни трябва да простим напълно? А вие — бихте ли могли да простите на своето семейство?